Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Стара история? — Еолаир се чувстваше така, сякаш главата му щеше да се пръсне. — Съжалявам, господарке, не съм сигурен, че те разбирам. Да не искаш да кажеш, че има кръв на сити сред моите предци?

Ликимея се усмихна — внезапен, жесток блясък на зъби.

— Това е стара история, както казах.

— А знаят ли ситите дали е вярна? — Тя някаква игра ли играеше?

Ликимея щракна с пръсти и птиците излетяха и накацаха по клоните на дървото над тях.

— Много отдавна, когато смъртните и Зида'я бяха по-близки… — Тя направи странен жест. — Би могла да е вярна.

Еолаир се чувстваше на несигурна почва. Изненада се колко бързо опитът му в дипломацията и политическите маневри го беше изоставил.

— Значи е истинска, така ли? Приказните хора са… са се смесвали със смъртните?

Ликимея сякаш изгуби интерес към темата.

— Да. Много отдавна. — Тя направи знак на Джирики, който пристъпи напред, простря пред графа и приятелите му блещукащи копринени парчета плат и им направи знак да седнат. — Хубаво е да си отново на М'ийн Азошай.

— Така ние наричаме този хълм — обясни Джирики. — Той бил даден на Херн от Ши'ики и Сендиту. Това е било, предполагам че ще кажете, свещено място за вашия народ. Защото е било дадено на един смъртен за негов чифлик е знак на приятелство между народа на Херн и Децата на зората.

— Ние имаме легенда, която много прилича на тази — бавно каза Еолаир. — Често съм се питал дали има истина в нея.

— В повечето легенди има зрънце истина — усмихна се Джирики.

Ликимея беше обърнала светлите си като на котка очи от графа към неговите двама другари, които едва не се разтрепериха под погледа й.

— А вие сте римъри — каза тя; гледаше ги съсредоточено. — Ние имаме малко причини да обичаме вашия народ.

Изорн наведе глава.

— Да, госпожо, така е. — После дълбоко пое дъх и овладя гласа си. — Но, моля, не забравяй, че нашият живот е кратък. Това е било преди много години — преди поне двайсетина поколения. Ние не приличаме много на Фингил.

Усмивката на Ликимея беше кратка.

— Вие може и да не приличате, но какво ще кажете за този ваш роднина, когото накарахме да избяга? Видях какво е направил тук, на М'ийн Азошай, и то не се различава особено от онова, което вашият Фингил Кървавата ръка причини в земите на Зида'я преди пет века.

Изорн бавно поклати глава, но не отговори. Уле беше съвсем пребледнял и изглеждаше, сякаш може да офейка всеки момент.

— Изорн и Уле се биха срещу Скали — бързо каза Еолаир, — и тъкмо водехме тук още хора, за да започнем боя с него, когато вие профучахте покрай нас. Вие направихте и на тези двамата толкова голямо добро, като заставихте убиеца да избяга, колкото и на моя собствен народ. Сега има надежда, че един ден бащата на Изорн може да си върне принадлежащото му херцогство.