За духа на законите
- Автор: дьо Монтескьо Шарл
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Год: Наука и изкуство
- Переводчик: Тодор Чакъров
- Жанр: Политика
Электронная книга - «За духа на законите». Краткое содержание книги:
Традициите, обичаите, които са повлияни от климата, от мястото, където живее нацията формират духа на един народ, неговата култура. Съответно духът се излива и в закона. Законът има дух, който отразява желанията на нацията и този дух е противопоставен на буквата на закона. Законът е изкуствен (направен е от хора, които могат да грешат). Следователно законът подлежи на поправки. Няма и не може да има вечен закон. Така Монтескьо обосновава основния дух на една държава. По този начин може да се тълкува понятието дух в заглавието на неговия труд.
Съществуват два типа закони: природни и такива, които произтичат от разума (Законът е човешкият разум, Мотескьо). Ако законът е добър се подчиняваме, а ако ли не го променяме.
Монтескьо прекарва почти двадесет години в проучвания и писане на За духа на законите, която обхваща широк кръг от теми в политиката, правото, социологията и антропологията и включва повече от 3000 цитата. В този политически трактат Монтескьо застъпва конституционализма и разделението на властите, както и премахването на робството, опазването на гражданските свободи и върховенството на закона, както и идеята, че политическите и правни институции следва да отразяват социалните и географски особености на всяка конкретна общност.
СЪДЪРЖАНИЕ
ДОКТРИНАТА НА МОНТЕСКЬО — АКАД. ЯРОСЛАВ РАДЕВ 7
ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ 47
РАЗСЪЖДЕНИЯ ЗА ВЕЛИЧИЕТО И УПАДЪКА НА РИМЛЯНИТЕ 825
ОПИТ ВЪРХУ ВКУСА 963
БЕЛЕЖКИ КЪМ „ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ“ 993
Не трябвало да се допуска вторият свидетел да се заклева; защото той би дал своето показание и делото би се решило чрез показанията на двама свидетели; а ако вторият свидетел бивал спрян, показанията на първия ставали безполезни.
След като вторият свидетел бил отхвърлен, страната не можела да представи други свидетели и губела делото; но ако нямало покана за дуел, можело да се представят други свидетели.
Боманоар казва, че свидетелят е можел, преди да даде показанията си, да каже на своята страна: «Аз не мога нито да се бия за вашите спорове, нито да се съдя за моите; но ако сте съгласни да ме защищавате, аз с готовност бих казал истината.» Тогава тъжителят бил длъжен да се бори за своя свидетел; и ако останел победен, не губел ръката си; обаче свидетелят бивал отхвърлян.
Аз смятам, че това е видоизменение на другия обичай; и това, което ме кара да мисля така, е, че обичаят да се викат свидетели се среща в баварското и бургундското законодателство без каквото и да е ограничение.
Аз вече говорих за постановлението на Гундебалд, срещу което така силно са въстанали Агобард и Свети Авит. «Ако обвиняемият — казва този господар — представи свидетели, готови да се закълнат, че не са извършили престъпление, обвинителят може да извика на дуел един от свидетелите; защото е справедливо този, който е предложил да се закълне и е обявил, че знае истината, да не се отказва да се бори за нея.» По такъв начин този крал не допускал никакви увъртания от страна на свидетелите, които биха им позволили да избягнат дуела.
Глава XXVII
За съдебния дуел между една от страните и един от перовете на сеньора. Апелация за неправилно решение
Тъй като по своята природа решението на едно дело чрез дуел било окончателно, несъвместимо с нова присъда и ново разследване, апелацията такава, каквато е била установена от римското и каноническото законодателство, т. е. в смисъл на молба към по-висшата инстанция за преразглеждане решението на по-низшата, е била непозната във Франция.
Една войнствена нация, която се води единствено от правилата на честта, не познава тази форма на съдопроизводство; и следвайки неизменно един и същ дух, тя приема срещу съдиите същите мерки, които прилага и срещу спорещите страни.
Апелацията у такъв народ се състои в предизвикване на дуел с оръжие, който трябва да завърши с кръв; това не е покана за битка с пишещи пера, която ще стане известна по-късно.
Затова Свети Людовик казва в своите «Постановления», че апелацията е измяна и беззаконие. Затова Боманоар твърди, че ако човек е искал да се оплаче срещу някакви посегателства от страна на неговия сеньор, той е бил длъжен да заяви на сеньора си, че напуска неговия феод; и вече след това да извика на съд сеньора-сюзерен и да му предложи дуел. По същия начин и сеньорът е трябвало да се откаже от своите права на васал, ако графът го е призовял на съд.
Апелацията срещу неправилното решение на сеньора е била равносилна на твърдението, че неговото решение е лъжливо и злонамерено; но да се нахвърлиш срещу своя сеньор с такива думи означавало да извършиш престъпление и измяна.
Затова вместо апелация срещу неправилно решение на сеньора, който учредявал и ръководел съда, се е апелирало срещу перовете, които съставяли самия съд; по такъв начин се избягвало обвинението в измяна; така бивали оскърбявани само перовете, пред които можело да се обоснове това.
Обвинението на перовете в неправилно решение винаги е носело големи опасности. Ако тъжителят е очаквал решение и произнасяне на присъда, той е трябвало да излезе на дуел с всички перове, които предлагали делото да бъде справедливо решено; ако той е апелирал, преди всички перове да си дадат мнението, трябвало е да се бие с всички ония, които са били на едно мнение. За да се избегне тази опасност, той се обръщал към сеньора с молба да заповяда всеки пер да изкаже високо мнението си; и щом единият от тях изкажел мнението си, преди да се е изказал следващият, той е трябвало да обяви първия за лъжец, злонамерен и клеветник. В такъв случай само той е можел да се бори само срещу един.
Дефонтен е предлагал, преди едно неправилно решение да се обжалва, да се изслушат трима съдии; но не е казвал, че трябва да се излезе на дуел с тримата, още по-малко, че е имало случай, когато е трябвало да се излезе с всички, които са на едно мнение с тях. Тези различия идат от това, че по онова време не е имало напълно еднакви обичаи. Боманоар говори за това, какво е ставало в Клермонското графство, а Дефонтен — за порядките във Вермандоа.