Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Боже мой, херцогиньо! Всяка ваша новина за мен е като удар с нож. Да получавате пенсия от йезуитите!
— Не, господине, от Испания.
— Но признайте си, че това е едно и също. От вашето предишно състояние ви остава Дампиер. Това съвсем не е лошо.
— Да, но Дампиер е заложен, обременен с дългове и разорен като неговата собственичка.
— Как може Ана Австрийска да гледа на всичко това равнодушно? — каза Арамис, опитвайки се на свой ред да разгледа лицето на херцогинята, но не видя нищо освен тъмнина.
— Да, тя е забравила всичко.
— Опитвали ли сте да си върнете нейното благоразположение?
— Да. Но по някаква необяснима случайност младият крал е наследил антипатията, която изпитваше към мен скъпият му татко. Сигурно сега ще ми кажете, че мога да внушавам само омраза, откак престанах да бъда обичана жена!
— Скъпа херцогиньо, нека преминем сега към въпроса, който ви е довел тук. Струва ми се, че можем да бъдем полезни едип на друг.
— Аз също мислех така. Тръгнах към Фонтепбло с двойна цел. Тук бях поканена от известния ви францисканец. Всъщност как се запознахте с него? Разказах ви за себе си, сега е ваш ред да направите това.
— Всичко е съвсем просто, херцогиньо. Учихме с него богословие в Парма. Станахме приятели, но работата, пътешествията и войната ни разделиха.
— Знаехте ли, че той е генерал на йезуитския орден? И по какво стечение на обстоятелствата се появихте в странноприемницата, където се събираха агентите на ордена?
— Всичко е съвсем просто — спокойно отвърна Арамис. — Пристигнах във Фонтенбло при господин Фуке, за да поискам аудиенция при краля. По пътя си срещнах бедния умиращ монах и го познах. Останалото ви е известно: той умря в ръцете ми.
— Да, но той ви остави на небето и на земята такава голяма власт, че от негово име вие давате доста важни заповеди.
— Действително той ми даде няколко поръчения.
— Включително и за мен ли?
— Вече ви казах. Трябваше да ви изплатя дванадесет хиляди ливри. Струва ми се, че сложих необходимия подпис за тяхното изпращане. Нима не сте ги получили?
— Получих ги, получих ги! Но се говори, скъпи прелате, че вие давате заповеди с такава тайнственост и с такова царствено величие, че всички ви смятат за наследник на скъпия покойник.
Арамис се размърда. Херцогинята продължаваше:
— Осведомих се за това от испанския крал, но той разсея съмненията ми. Съгласно статута на ордена генералът на йезуитите трябва да бъде испанец. Вие не сте испанец и не сте назначен от испанския крал.
— Виждате ли, херцогиньо, вие сте допуснали грешка, а испанският крал я е поправил — каза Арамис назидателно.
— Да, драги Арамис. Но ми дойде още нещо наум… Знаете, че мисля за всичко по малко. Говорите ли испански?
— Всеки участник от Фрондата знае испански език.
— Живял ли сте във Фландрия?
— Три години.
— А в Мадрид?
— Петнадесет месеца.
— Значи имате право да вземете испанско поданство, когато пожелаете? Две години живот и знаенето на езика са задължителни за това. Вие имате всичко необходимо… Казвам всичко това, защото съм в добри отношения с испанския крал. Искате ли да го помоля да ви направи приемник на францисканеца?
— О, херцогиньо!
— Или може би вече сте негов приемник? — хитро попита тя.
— Не, давам ви дума.
— Тогава мога да ви направя тази услуга.
— Защо не сте направили това за господин Дьо Лек? Той е талантлив човек и вие го обичате.
— Да, разбира се, но нищо не излезе от това. Да оставим Лек! Искате ли да направя на вас тази услуга? Не? След този отказ не се решавам да поискам услуга от вас. Защо ще ви моля, след като нямате власт да изпълните молбата ми.
— Все пак може би ще ми се удаде да направя нещо…
— Имам нужда от пари, за да възстановя Дампиер.
— А — хладно каза Арамис. — Пари?… Колко са ви нужни, херцогиньо?
— Доста.
— Жалко. Знаете, че не съм генерал.
— Но вие имате приятел, който е доста богат. Господин Фуке!
— Господин Фуке? Госпожо, но той е почти разорен!
— Казваха ми, но не исках да повярвам, защото притежавам няколко писма от кардинал Мазарини, по-точно, не аз, а господин Лек и в тях се разказва за странни сметки.
— За какви именно?
— За продадени ренти и тиражирани заеми, не помия точно. Във всеки случай, ако се съди по писмата на Мазарини, суперинтендантът е взел от държавната хазна тринадесет милиона. Работата е сериозна.
Арамис стисна юмруци, та чак ноктите му се забиха в дланите.
— Как! — възкликна той. — Вие имате такива писма и не сте казали на господин Фуке?