Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Някой ме чака горе, Людовик! Людовик, нима не чувате?
— Нима аз също не ви чакам? — нежно каза кралят. — Нека и другите почакат.
— Крадено щастие… гордостта ми трябва да мълчи, както и сърцето… — каза тя през сълзи. — Ето, чувам гласа на Монтале!
Тя започна бързо да се качва по стълбата. Кралят я последва, не беше в състояние да се раздели с нея и покриваше с целувки ръцете и роклята й.
— Да, да — повтори Ла Валиер, наполовина вдигнала капака, — това е гласът на Монтале. Сигурно се е случило нещо сериозно.
— Вървете, любов моя, и се връщайте по-скоро!
— Само не днес. Сбогом, сбогом!
Тя се наведе още веднъж, за да целуне възлюбления си, и се скри нагоре, където действително я чакаше Монтале и шепнеше:
— По-бързо, по-бързо! Той идва!
— Кой? Кой идва?
— Раул!
— Да, това съм аз! — долетя весел глас откъм парадната стълба.
Ла Валиер извика силно и отстъпи назад.
— Това съм аз, скъпа Луиза! — влизайки, извика Раул. — О, знаех, че вие все още ме обичате!
Ла Валиер направи някакъв изплашен жест, искаше нещо да каже, но успя да изрече само:
— Не, не! — и падна в обятията на Монтале. — Не се приближавайте към мен!
Монтале спря Раул със знак, който буквално го накара да замръзне на прага. После, поглеждайки към паравана, промълви:
— Ах, колко е непредпазлива! Дори не е затворила капака!
Тя бързо изтича към паравана, затвори го и се канеше да пусне капака. В този миг оттам изскочи кралят, който, чувайки вика на Ла Валиер, бързаше да й се притече на помощ. Падна пред нея на колене, обсипвайки с въпроси и Монтале, която започваше да губи самообладание. Тогава откъм вратата се чу друг отчаян вик. Кралят тръгна към коридора. Монтале безуспешно се опитваше да го спре. Оставяйки Ла Валиер, кралят изтича навън от стаята. Раул вече беше далеч и Людовик видя само някаква сянка, която се скри зад завоя на коридора.
Глава четиридесета
СТАРИ ПРИЯТЕЛИ
В същото време, когато в двора всеки беше зает с делата си, някаква фигура незабелязано се промъкваше по площад Грев към познатата ни вече къща.
Фасадата на къщата гледаше към площад Бодуайе. Тази достатъчно голяма къща, заобиколена от градини, а откъм улица Сен-Жан — с железарски магазинчета, запазващи я от любопитни погледи, сякаш беше затворена в тройна ограда от камък, шума и зеленина като балсамирана мумия в троен ковчег.
Упоменатият от нас човек вървеше с твърда крачка, макар че не беше в първа младост. При вида на неговата мантия с тухлен цвят и дългата шпага, която се виждаше под нея, всеки би познал в него търсача на приключения, а вглеждайки се внимателно в засуканите му мустаци и в тънката и гладка кожа на бузата, която се виждаше под широкополата шапка, можеше да предположи, че тези приключения са любовни.
Когато непознатият влезе в къщата, на камбанарията Сен-Жерве часовникът удари осем. След десет минути на същата врата почука съпроводена от въоръжен лакей дама. Вратата веднага се отвори от някаква старица.
Влизайки, дамата свали воала си. Тя вече не беше красавица, но бе запазила своята привлекателност. Не беше млада, но оставаше подвижна и представителна. С богатия си моден тоалет маскираше възрастта, която само Нинон дьо Ланкло с усмивка показва пред всички.
Едва влезе, и описаният от нас кавалер се приближи до нея с протегната ръка и я поздрави. Заведе я в елегантно обзаведена гостна, където върху стъклата на високите прозорци догаряха последните слънчеви лъчи, пробили си път между тънките върхове на елите.
Кавалерът и дамата седнаха един до друг. Никой от тях нямаше нужда от светлина. Те биха се потопили в мрак със същото удоволствие, с каквото самозабравено се бяха потопили един в друг.
— Скъпи Арамис — каза херцогинята, — вие не дадохте никакъв признак па живот след нашата среща във Фонтенбло и, признавам си, вашата поява в деня, когато умря францисканецът, и вашата осведоменост за някои тайни предизвикаха у мен най-голямото учудване, което някога съм изпитвала.
— Мога да ви обясня появата си на погребението и своята съпричастност към тайните — каза Арамис.
— Но преди всичко — прекъсна го херцогинята — да поговорим малко за нас. Ние сме стари приятели.
— Да, госпожо, и ако е угодно на Господ, ще останем приятели, макар и не за дълго. Във всеки случай до смъртта.
— Аз съм уверена в това и моето посещение е най-доброто доказателство.
— Ние вече нямаме, херцогиньо, предишните интереси — каза Арамис, без да се мъчи да сдържа усмивката си, защото в полумрака беше невъзможно да се забележи дали тази усмивка е загубила предишната си свежест и привлекателност.