Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Имах един бригадир, бачках по ремонта на студентските общежития през ваканциите. Колоритна личност! За него най-голямата обида беше да каже някому: „Ти не четеш! Ти си духовно беден!“ Та той ми повтаряше честичко: „Всяко нещо в живота ти е за урок, Ваньо. Учи!“… и какъв беше тук урокът? И какъв е урокът сега, дето не съм си написал домашното оттогава, преди девет години? И има ли урок изобщо?!
Мъчех се да намеря смисъл, да разгадая урока, да поставя верния въпрос… и не намирах ни цел, ни посока, а вместо това пропадах в Нищото. Страшна е философията на змейовете, братко, ужасяваща е, когато се преведе на езика на заблудата. А по онова време не знаех други езици и не разбирах, че всичко е толкова просто: няма Смисъл с главно „С“, защото всеки един е Смисълът, част от него, негов зидар и творец. Страхувах се от това, че съм нищожен във Всемира. Голям глупак. Чак сега почвам да се радвам, че съм дребен — това значи, че има много място да раста…
— Май ти е било доста кофти сред хората — вметна Дичо.
— Амиии… напротив! Е, имах трудности с общуването. Не съм държал да убеждавам някого в каквото и да е, но когато мисълта ми докоснеше нещо и получавах прозрение… и бързах да споделя радостта си от това… и затъвах в думите като в дълбок сняг… Най ме отчайваше, когато погрешно почваха да тълкуват казаното, а щом се помъчех да се доизясня, ме прекъсваха с обвинението „Извърташ!“ — Крилан поклати горчиво глава. — Аз само търсех начини да предам точно мислите си, да споделя докосването си до една или друга Истина. Обаче се оплитах в думите. Вместо да изясня, още повече изкълчвах идеята. Отсреща събеседниците решаваха, че искам да им докажа, че аз съм прав. Приемаха го за агресия. Откъде да знам по онова време, че Лъжовният език Е агресия! Ето това е — пет, нека вече да са станали шест милиарда човеци — шест милиарда езика. И за какво разбирателство може да става дума, щом всеки си е бамбашка, и уж говори с някого за едно, пък излиза, че е хептен нещо друго и целта на занятието не е да чуеш другия, ами себе си!… Не, Радо, не жаля за нищо, въпреки че някои работи по-добре да не ги бях правил. Или да ги бях направил по-добре. Само че винаги нещо може да се направи по-добре, така че… Чуден белег за несъвършенството на повечето съществуващи неща.
— А кое е съвършеното?
— Съвършено е онова, към което няма какво да добавиш. Смъртта. Любовта. Животът в своята цялост. Все едно и също — на един от нашите езици. Само посредством… хм… да го нарека ударение, маркираш точно коя проява на Съвършеното имаш предвид… А в хорските езици често се говори за „съвършенство“. Но то е на практика просто един… стремеж към „вечни“ работи — вечна любов, вечно пълен стомах и вечно топло на задника… Няма вечна стабилност и нещо хем завинаги в кърпа вързано, хем и да е още живо… а пък все ги гоните, вие хората, тези щуротии… Схващаш ли? Има вечен избор. Това е.
— А как попадна тук, след като не сте отворили с твоята любима Проход насам?
— Като умрях там, Радо.
Настъпи тишина. Дори пламъците в огнището сякаш престанаха да боботят, спря да свирука в комина и вятърът.
— Не съвсем, разбира се — Крилан размаха опашка с досада и разсея зловещото напрежение, предизвикано от предишните му думи. — Човешкото ми тяло само умря. Не аз същинският. Така стана, че тъкмо когато реших, че съм умрял… нещо остана живо! Не е баш като да свалиш дреха от себе си, но за друга прилика не се сещам, не ми идва на акъла. Наистина прилича на това как се изхлузваш от кожата си… остава само чистата същност… и лежах така, по-гол откогато и да било. Измит в кръвта си.
Изведнъж змеят строго погледна Радослав.
— Я си вземи китениците от одъра и се завий, ако и тази история ще слушаш! Утре имаме работа, не ми трябваш настинал!
— Със змейска кожа — и настинал?
— Ще се караме ли? Аз съм по-голям и по-нахален. Хайде.
Дичо покорно домъкна завивките пред камината. Настани се като малко дете, чакащо нова приказка.
— Сигурно би ме питал дали ме болеше.
— Болеше ли? — повтори човекът със свито сърце.
— Уха! — озъби се свирепо шарканът. — Не просто болеше, ами се затрих като личност. Съвсем подобно на кинотрик — хоп, и ме няма. Остана само чувството — болката. Затова сега, докато говоря, и съответно мисля на човешки език — а да ти призная, така и не съм се отучил от този навик, — та спомените за онова… са ми много мъгляви. Така е с повечето преживени моменти, когато на мястото на съзнанието е оставала само емоция, откъде да имаш ясна памет за тях? Разказвам ти за себе си на български, забелязал си, че избягвам друг Език, еле па мисловен… защото тогава не ще е образът на кошмара, а самият кошмар. Няма да издържиш моята история, Радо. Така че изобщо не бързай да усвояваш змейските начини на общуване. Лека-полека, со кротце, без юруш. Даже за мен то е твърде… опасно, хем съм си змей, а ти — недонатурализиран.