Престолът от драконова кост

— Ти или някой друг сте донесли хубавото време. — На Сангфугол му стана топло и разкопча жакета си. — Това е най-странното време през месец мая, което съм виждал — снежни вихрушки във Фростмарч, студени дъждове в Утаниат… градушка! Преди две седмици тук валя градушка — ледени камъни, големи като птичи яйца. — Докато Саймън оглеждаше наоколо, той се зае да развие вързопа с храната. Седяха върху високата стена, ограждаща крепостта, а в нозете им подобно на пелерина се разстилаше Наглимунд.

Замъкът се гушеше сред една стръмна падина във Велдхелмските хълмове, сякаш беше положен в някаква огромна шепа. Срещу тях се издигаше западната стена, под която се простираше широката външна стена. Тя ограждаше Наглимунд с неговите криволичещи улички. Отвъд стената, докъдето стигаше поглед, всичко беше равнина, осеяна със скали и ниски хълмчета.

От хребета на хълма се спускаше лъкатушеща пътечка, виеща се между източната крепостна стена и островърхия щит, опасващ Велдхелм. По склоновете, ограждащи пътеката, искряха хиляди черни точки.

— Какво е това? — посочи Саймън. Сангфугол присви очи, без да спира да дъвче.

— Имаш предвид Ноктите?

— Какви нокти? Питам за тези дълги прътове на хълма.

Арфистът кимна.

— Ноктите. Какво предполагаш, че означава Наглимунд? Скъпи приятелю от Хейхолт, явно си забравил еркинландския си език. Крепостта на ноктите — това означава. Поставил ги е граф Исуайдс, още когато е строял Наглимунд.

— Кога е станало това? И за какво са? — Саймън гледаше съсредоточено; вятърът духна трохите и ги отвя оттатък външната стена.

— Знам само, че е било преди римърите да дойдат тук — отговори Сангфугол. — Но стоманата за всички тези пръчки е взета точно от римърите. Направили са ги дуорите — добави многозначително той, но името не говореше нищо на Саймън.

— Но защо? Прилича на градина с железни дървета.

— За да не допуска ситите до Наглимунд — заяви Сангфугол. — Исуайдс много се страхувал от тях, защото това всъщност е ситска земя. От другата страна на хълмовете е разположен един от големите им градове, забравих му името.

— Да’ай Чикица — тихо каза Саймън.

— Точно така — съгласи се арфистът. — За съжаление, ситите не понасят желязото. Кара ги да се чувстват зле, дори може да ги убие. Затова Исуайдс огражда замъка си с тези стоманени „нокти“. Те са били навсякъде, дори и пред самата крепост, но когато ситите си отишли, започнали да пречат: препятствали влизането на каруците в пазарни дни и така нататък. Така че когато крал Джон дава това място на моя господар — подозирам, че го е направил, за да ги държи с брат му на колкото се може по-голямо разстояние един от друг — принцът изважда всички, с изключение на тези по двата склона. Мисля, че го забавляват. Моят господар много обича антики.