Диамантен меч, дървен меч [bg]

На моменти скоковете му бяха дълги като нисък полет на птица, тялото му летеше успоредно на земята. Следваше падане, понякога болезнено - отзад пръскаше пламнали дрипи и меса поредната неулучила го светкавица, Фесис сякаш даже чуваше разочарованото възклицание на стрелеца, съпроводено с подкачания и снизходителни забележки на другите магове: "Хе-хе, слабак... я виж сега мене... моля, мой ред е!"

Сивият се луташе отчаяно из площада, въртеше се около кулата, стараейки се да пази сили, опитваше се да диша равномерно. Надяваше се на чудо. Уповаваше се на чудо...

Не повярва, когато чудото стана. Ала това не му попречи да реагира незабавно.

В мига, в който всички трапове и ями се оригнаха на пламък, далеч по-изгарящ и яростен отколкото огнените стрели от твърдината, Фесис проумя, че шансът му е хвърлил две седмици на зарове.

Наистина, шансът му се беше усмихнал, но Фесис даже не предположи колко много. Вече бе хукнал на зиг-заг към най-близката улица, когато тежка въздишка го накара да се озърне.

Младежът така и замря насред път, поразен до дъното на душата си.

Несъкрушимата кула на вълшебниците на Дъгата бавно се свличаше, сякаш хлътваше в раззиналата паст земя току под самите основи на твърдината. По стените се плъзнаха пукнатини, тук-там зидовете шумно се срутваха, с грохот падаха тераси и балкони, зейваха вътрешните помещения - етажи, стълбища, зали... От килнатите на една страна стаи и коридори - кулата поразително заприлича на потъващ в бурно море кораб - започнаха да изскачат хора. Повечето от отчаяните тъмни фигурки се сгърчваха във фонтаните огън, които на пресекулки извираха от подножието на твърдината. Кулата като че ли потъваше в езеро от пламък, плисвайки течността настрани и нагоре.

Фесис се окопити и хищно се ухили. Със замах избърса мократа от пот дръжка на глефата и се втурна обратно към кулата, лавирайки между гейзерите жар, бълвани от площада.

Беше време да въздаде дължимото на всички сладури принуждавали го да подскача като палячо!

Усети съпротива - напор на магия от твърдината, ала опърлилата го подземна стихия разбъркваше и раздробяваше атакуващата мощ на всякакви други заклинания. Самият огън отдолу бе магически, нямаше ни най-бегло съмнение. Ала за съжаление източникът му затихваше - значи маговете щяха да се опомнят всеки момент и да се заемат с "мишката" сериозно.

Наоколо вонеше на изгоряло месо, смърдеше на изгорял камък, носеха се и други белязани с огън миризми, а изпепеляващата вълна бе продължила нататък през сиромашките махали на Черния град. Подире й не оставаше друг спомен за копторите на бедняците, освен купчини въглени...