Друговремец [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ProBook
- ISBN: 9789542928546
- Переводчик: Емануил Томов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Друговремец [bg]». Краткое содержание книги:
„ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ЗАБАВНА... прекрасни фантастични приключения, романтика, секс... идеално четиво за бягство от ежедневието.“ — ,, Сан Франсиско Кроникъл “
„Габалдон развива изкусно характерите и създава плътна атмосфера. на страниците на тази книга историята оживява за сетивата.“ — „Дейли Нюз “ (Ню Йорк)
„РОМАН, КОЙТО ТЕ ПОГЛЪЩА. смесица от история, романтика и приключение.“ — „ Синсинати Поуст “
„СМАЙВАЩ!“ — „Лос Анджелис Дейли Нюз “
„Пиршество за любителите на шотландската история, на героичните приключения и любовния роман.“ — „Киркъс Ривюс “
„ИНТРИГУВАЩ. поглъщащ. когато затворите последната страница, ще ви е трудно да се разделите с героите.“ — „Дейли Прес “ (Нюпорт Нюз)
„ОСТРОУМЕН. и богат чувствен романс и историческо приключение.“ — „Анистър Стар “
„Габалдон показва не само усет към фактологичния детайл, но и способност да създава запомнящи се характери и въздействащи еротични сцени.“ — „Лоукъс“
„ИЗПЪЛНЕН С ВЪОБРАЖЕНИЕ И НАПРЕЖЕНИЕ. първият роман на Габалдон позволява на читателя да се потопи в реалността на XVIII век, видяна през очите на жена от XX век.“ — „ Форт Лодърдейл Сън Сентинъл “
„ИЗКЛЮЧИТЕЛНО КОЛОРИТЕН. Диана Габалдон е роден разказвач, който ще ви остави без дъх. Тя пренася читателя в друго време с лекотата на ерудиран историк, а след това вдъхва живот на героите така, че ще повярвате, че наистина съществуват.“ — „Рейв Ривюс“
Взря се умоляващо в очите на съпруга си, а по лицето му битка поведоха любовта и ранената гордост. Джейми се изправи и ме докосна по рамото. Измъкнахме се тихо от стаята и ги оставихме пред догарящия огън.
Беше ясна нощ и луната се лееше обилно през високите прозорци. Не можех да заспя и ми се стори, че светлината държи и Джейми буден - лежеше неподвижно, но по дишането му личеше, че не спи. Обърна се по гръб и се подсмихна.
- На какво се смееш? - попитах.
Обърна глава към мен.
- О, събудих ли те, сасенак? Извинявай. Просто си спомнях разни неща.
- Не спях. - Примъкнах се до него. Леглото явно бе от онези дни, когато цялото семейство е спяло на един матрак - огромно пухено легло, за което са отишли перата на стотици гъски, а ориентацията в тази шир бе като да прекосиш Алпите без компас. - Какво си спомни? -попитах, когато успешно стигнах до неговата страна.
- Неща за баща ми, най-вече. Какво казваше. - Скръсти ръце зад главата си и се загледа умислено в дебелите греди на ниския таван. - Странно, когато беше жив, не му обръщах много внимание. Когато почина, започнах да се вслушвам повече. - Отново се позасмя. -Мислех си за последния път, когато ме наби.
- Смешно е било, така ли? Някой да ти е казвал, че имаш много странно чувство за хумор, Джейми? - Разтършувах се из завивките за ръката му, отказах се и ги отметнах. Той започна да ме гали по гърба и аз се сгуших до него, като заскимтях от удоволствие.
- Чичо ти не те ли е биел при нужда? - попита той.
Сподавих смеха си.
- Божке, не! Би се ужасил от тази мисъл. Чичо Ламб не вярваше в боя на деца. Смяташе, че с тях трябва да се излезе на глава като с възрастни хора.
Джейми издаде шотландското подигравателно сумтене при тази налудничава идея.
- Това обяснява дефектите в характера ти, дума да няма. - И ме потупа по дупето. -Недостатъчно дисциплинирана си била.
- Какви дефекти в характера ми? - запитах заядливо. На луннната светлина ясно се виждаше широката му усмивка.
- Искаш да ги изредя ли?
- Не. - Сръчках го с лакът в ребрата. - Разкажи ми за баща си. На колко си бил тогава? -попитах.
- О, на тринайсет-четиринайсет. Висок, мършав, пъпчив. Не помня защо ме биеше -сигурно вече е било за нещо, което съм казал, а не направил. Помня само, че и двамата здравата беснеехме. Беше един от случаите, когато ме наби с удоволствие. - Придърпа ме към себе си и ме облегна на рамото си, обгърнал ме с ръка. Погалих мускулестия му корем и се заиграх с пъпа му.
- Стига, гъделичка. Искаш ли да чуеш, или не?
- О, искам. Какво ще правим, ако имаме деца - ще ги вразумяваме ли, или ще ги бием? -Сърцето ми забърза при тази мисъл, макар всичко да сочеше, че въпросът ще си остане теоретичен. Ръката му покри моята на корема му
- Просто е. Ти ще ги вразумяваш, а когато приключиш, ще ги изведа навън и ще ги натупам.
- Мислех, че харесваш децата.
- Да. Баща ми ме харесваше, когато не се държах като идиот. И ме обичаше - достатъчно, за да ми вади звезди посред бял ден от бой, когато се държах като идиот.
Обърнах се по корем.
- Добре тогава. Разкажи ми.
Джейми се надигна на възглавницата и сложи още една отгоре й, след това се намести удобно и отново скръсти ръце зад главата си.
- Ами, прати ме при оградата, както обикновено, винаги ме караше да отида пръв, за да изпитам правилната смесица от ужас и разкаяние, докато го чаках. Но беше толкова ядосан, че ми крачеше по петите. Приведох се и той започна, а аз стисках зъби, решен да не гъквам -проклет да бях, ако му позволя да разбере колко боли. Стисках дървото толкова силно, че в пръстите ми оставаха трески. Лицето ми моравееше, защото не смеех да дишам. - Той си пое дълбоко дъх, сякаш за да компенсира, и издиша бавно. - Обикновено знаех кога ще му дойде краят, но този път не спря. Едва си държах устата затворена - грухтях с всеки удар и усещах сълзите да напират, колкото и да мигах, но се сдържах, сякаш животът ми зависи от това.
Беше гол до кръста и почти сияеше на лунна светлина, а косъмчетата му блещукаха като от сребро. Усещах под дланта си равномерния му пулс.
- Не знам колко дълго продължи, но на мен ми се стори цяла вечност. Накрая спря за миг и ми се развика. Не беше на себе си, аз също, затова отначало почти не разбрах какво ми говори. Ревеше: „Проклет да си, Джейми! Не можеш ли да извикаш? Голям си вече, няма никога повече да те бия, но викни веднъж, преди да приключа, за да разбера, че най-после нещо ти се е набило в дебелата глава!“ - Джейми се засмя и разстрои пулса си. - Толкова се разсърдих, че се изправих, завъртях се и креснах: „А що не каза така отначало, дърт глупако! ОХ!“ В следващия миг бях на земята и ушите ми пищяха, а челюстта ми беше изтръпнала от шамара му Стоеше над мен, пъхтеше, косата му щръкнала, брадата му чорлава. Посегна надолу и ме вдигна за ръката. Потупа ме по бузата и каза, още запъхтян: „Това беше, задето наричаш баща си глупак. Може да е вярно, но е неуважително. Хайде да се измием за вечеря.“ И никога повече не ме удари. Викаше ми, но и аз му виках, като мъж на мъж.