Друговремец [bg]

Джейми издаде шотландското подигравателно сумтене при тази налудничава идея.

- Това обяснява дефектите в характера ти, дума да няма. - И ме потупа по дупето. -Недостатъчно дисциплинирана си била.

- Какви дефекти в характера ми? - запитах заядливо. На луннната светлина ясно се виждаше широката му усмивка.

- Искаш да ги изредя ли?

- Не. - Сръчках го с лакът в ребрата. - Разкажи ми за баща си. На колко си бил тогава? -попитах.

- О, на тринайсет-четиринайсет. Висок, мършав, пъпчив. Не помня защо ме биеше -сигурно вече е било за нещо, което съм казал, а не направил. Помня само, че и двамата здравата беснеехме. Беше един от случаите, когато ме наби с удоволствие. - Придърпа ме към себе си и ме облегна на рамото си, обгърнал ме с ръка. Погалих мускулестия му корем и се заиграх с пъпа му.

- Стига, гъделичка. Искаш ли да чуеш, или не?

- О, искам. Какво ще правим, ако имаме деца - ще ги вразумяваме ли, или ще ги бием? -Сърцето ми забърза при тази мисъл, макар всичко да сочеше, че въпросът ще си остане теоретичен. Ръката му покри моята на корема му

- Просто е. Ти ще ги вразумяваш, а когато приключиш, ще ги изведа навън и ще ги натупам.

- Мислех, че харесваш децата.

- Да. Баща ми ме харесваше, когато не се държах като идиот. И ме обичаше - достатъчно, за да ми вади звезди посред бял ден от бой, когато се държах като идиот.

Обърнах се по корем.

- Добре тогава. Разкажи ми.

Джейми се надигна на възглавницата и сложи още една отгоре й, след това се намести удобно и отново скръсти ръце зад главата си.

- Ами, прати ме при оградата, както обикновено, винаги ме караше да отида пръв, за да изпитам правилната смесица от ужас и разкаяние, докато го чаках. Но беше толкова ядосан, че ми крачеше по петите. Приведох се и той започна, а аз стисках зъби, решен да не гъквам -проклет да бях, ако му позволя да разбере колко боли. Стисках дървото толкова силно, че в пръстите ми оставаха трески. Лицето ми моравееше, защото не смеех да дишам. - Той си пое дълбоко дъх, сякаш за да компенсира, и издиша бавно. - Обикновено знаех кога ще му дойде краят, но този път не спря. Едва си държах устата затворена - грухтях с всеки удар и усещах сълзите да напират, колкото и да мигах, но се сдържах, сякаш животът ми зависи от това.

Беше гол до кръста и почти сияеше на лунна светлина, а косъмчетата му блещукаха като от сребро. Усещах под дланта си равномерния му пулс.

- Не знам колко дълго продължи, но на мен ми се стори цяла вечност. Накрая спря за миг и ми се развика. Не беше на себе си, аз също, затова отначало почти не разбрах какво ми говори. Ревеше: „Проклет да си, Джейми! Не можеш ли да извикаш? Голям си вече, няма никога повече да те бия, но викни веднъж, преди да приключа, за да разбера, че най-после нещо ти се е набило в дебелата глава!“ - Джейми се засмя и разстрои пулса си. - Толкова се разсърдих, че се изправих, завъртях се и креснах: „А що не каза така отначало, дърт глупако! ОХ!“ В следващия миг бях на земята и ушите ми пищяха, а челюстта ми беше изтръпнала от шамара му Стоеше над мен, пъхтеше, косата му щръкнала, брадата му чорлава. Посегна надолу и ме вдигна за ръката. Потупа ме по бузата и каза, още запъхтян: „Това беше, задето наричаш баща си глупак. Може да е вярно, но е неуважително. Хайде да се измием за вечеря.“ И никога повече не ме удари. Викаше ми, но и аз му виках, като мъж на мъж.