Друговремец [bg]

- Е... Ти пък тогава ми разби носа за втори път, така че сме наравно.

- Такива са Мъри, сметки им дай - каза Джейми и поклати глава.

- Да видим - рекох и започнах да броя на пръсти. - Според теб Фрейзър са дебелоглави, Кембъл са потайни, Макензи са чаровни, но лукави, а Греъм са глупаци. С какво се отличават Мъри тогава?

- Можеш да разчиташ на тях в схватка - почти в един глас казаха Иън и Джейми.

- Наистина - рече Джейми през смях. - Само се надявай да са на твоя страна.

И двамата се разхилиха неудържимо.

Джени поклати неодобрително глава към съпруг и брат.

- А още не сме пили нищо. - Остави бродерията си и стана. - Ела, Клеър, да проверим дали госпожа Круук е направила някакви бисквити за портвайна.

Петнайсетина минути след това се връщахме по коридора с подносите, когато чух Иън да казва:

- Значи нямаш против, Джейми?

- Какво?

- Че се оженихме без съгласието ти.

Джени вървеше пред мен и спря рязко пред вратата на помещението.

Джейми изсумтя откъм двуместното канапе, където бе подпрял крака на една възглавничка.

- Не ви казах къде съм и нямахте представа кога - и дали - ще се завърна, така че не ви виня, че не сте чакали.

Виждах профила на Иън, надвесен над кошницата с цепениците. Беше сбърчил вежди.

- Е, не мислех, че е редно, а и аз сакат...

Чу се още по-силно изсумтяване.

- Джени не можеше да си намери по-добър съпруг от теб, ако ще да си беше изгубил и другия крак и двете ръце - отсече Джейми. Бледият Иън се поизчерви. Джейми се прокашля, свали крака от възглавничката и се наведе да вземе една подпалка, паднала от кошницата.

- Как така се оженихте, предвид скрупулите ти? - попита и крайчето на устните му трепна нагоре.

- Божичко, човече - възнегодува Иън на шега, - да не мислиш, че имах избор? Срещу Фрейзър? - Поклати глава и се ухили на приятеля си. - Идва един ден в полето при мен, докато се мъча да поправя счупеното колело на една каруца. Изпълзявам, покрит с кал, и я гледам пред мен, като храст, покрит от пеперуди. Оглежда ме от глава до пети и казва... - Той поспря и се почеса по главата. - Ами, не знам точно какво каза, но накрая ме целуна, с все калта по мен, и ми каза „Добре де, ще се оженим на свети Мартин.“1

Разпери ръце в комично примирение и продължи:

- Още й обяснявах защо не можем, когато се озовах пред свещеника, рецитирах: „Взимам теб, Джанет...“ и се заклевах във всякакви неправдоподобни неща.

Джейми се отпусна назад и се засмя.

- Да, познато ми е усещането. Нереално е, нали?

Иън отвърна на усмивката му, забравил смущението си.

- О, да. Още усещам това, знаеш ли, когато Джени ми се покаже пред очите, на върха на хълма и слънцето грее зад нея, или когато държи малкия Джейми и не ме гледа. Виждам я и си мисля: „Боже, човече, не може да е твоя, просто не може.“ Поклати глава и кафявият му перчем падна пред очите. - После се обръща и ми се усмихва... Е, и ти знаеш какво е. Комай е същото с теб и Клеър. Тя е... специална, нали?

Джейми кимна. Усмивката не изчезна от лицето му, но някак се промени.