Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Боже всемогъщи, погледни! Това не е къща, а хотел. Само белите хора имат такива домове. Трябва да си стъпил върху гърба на черния човек, за да притежаваш толкова голям дом.
Джеремая удари спирачките, след което колата се плъзна по алеята от чакъл. Обърна се на седалката и се втренчи в Дългия Джоузеф, а издължените му черти се изостриха.
— Говориш като идиот, човече. Ти не знаеш нищо. Доктор ван Блийк никога не е вършила нищо друго освен добро. — Очите на Джеремая Дако се пълнеха със сълзи. — Ако смяташ да говориш така, можеш да си намериш подслон другаде.
Рени трепна, объркана и гневна.
— Татко, Джеремая е прав. Ама наистина говориш като идиот! Ти не познаваше Сюзън и не знаеш нищо за нея. Идваме в дома й, защото тя беше моя приятелка и защото Джеремая ни прави услуга.
Дългия Джоузеф вдигна ръце с израз на престорена невинност.
— Боже мили, вие сте много докачливи хора. Не казах нищо срещу вашата докторка, просто казах, че това е къща на бели хора. Ти си черен човек и, моля ти се, не ми казвай, че мислиш, че белите трябва да се трудят толкова упорито, колкото черните.
За миг Джеремая се вторачи в него, после отново се извърна и подкара колата към стълбището.
— Ще донеса багажа ви — каза той.
Рени погледна баща си, после слезе да помогне на Джеремая.
Той ги поведе по стълбите, показа им две спални и им посочи къде е банята. Рени си помисли, че стаята й, облепена с избелели тапети с подскачащи парцалени кукли, трябва да е била предвидена за детска, въпреки че семейство Ван Блийк нямаха деца. Тя никога не бе си задава въпроса, защо Сюзън нямаше деца, но сега си помисли, че това навярно е било голям проблем за нея.
Надзърна в стаята на баща си. Той седеше на леглото и подозрително разглеждаше старинните мебели.
— Може би трябва да си легнеш и да поспиш, татко. — Нарочно каза това по-скоро като заповед, отколкото като молба. — Ще приготвя нещо за обяд и ще те извикам, като стане готово.
— Не знам дали мога да се почувствам удобно в такава голяма, стара и празна къща. Но предполагам, че мога да опитам.
— Опитай, татко.
Тя затвори вратата и се спря за малко, докато отмине раздразнението й. Огледа широкия хол с висок таван.
„На Стивън щеше да му хареса“ — помисли си тя. Представи си как той подскача въодушевено из хола, как изследва това ново място. Изведнъж мисълта, че Стивън го няма, я зашемети. Тя се олюля, очите й се напълниха със сълзи. Трябваше да се подпре на перилата на стълбището. След няколко минути успя да се овладее. Слезе в кухнята при Джеремая и направи опит да се извини за поведението на баща си.
Джеремая лъскаше един вече блестящ тиган. Щом изслуша обясненията й, той махна с ръка:
— Разбирам. Като моя баща е. И той никога не казваше добра дума за никого.
— Не е чак толкова лош — възрази Рени, но се зачуди дали това всъщност е вярно. — Просто му е трудно, откакто майка ми почина.
Дако кимна, ала не изглеждаше убеден.
— По-късно тази вечер ще взема твоя приятел. Ще съм щастлив да приготвя вечеря за всички вас.
— Благодаря ти, Джеремая, но не е необходимо. — Тя се поколеба, учудена от разочарованието, изписало се на лицето му. Може би и той беше самотен. Не знаеше в живота му да има други хора освен Сюзън ван Блийк и майка му, а Сюзън вече я нямаше. — Направи ни толкова много услуги, че се чувствам задължена аз да ти сготвя тази вечер.
— Смяташ да ми се бъркаш из кухнята ли? — кисело попита той. Очевидно не се шегуваше.
— Само с твое разрешение, разбира се. И с радост ще приема всеки съвет, който ми дадеш.
— Хммм… Ще видим…
Разстоянието между кухнята и дневната беше голямо, а Рени не знаеше къде е ключът за осветлението. Много внимателно си проправи път по коридорите, осветени само от тънката оранжева светлинка, която се процеждаше през високите прозорци отвън, като се опитваше да задържи керамичния капак върху съда за печене, макар да беше доста несръчна с тези ръкохватки. Тъмнината изглеждаше властна и вечна. Рени тихичко изруга, когато удари коленете си в почти невидима маса, но от другия край на хола вече се дочуваха успокоителните гласове на Джеремая, баща й и !Ксабу. Винаги има нещо в края на мрака, нали?
Джеремая и баща й водеха някакъв разговор за богатите съседи от Клуф. !Ксабу, който беше пристигнал с всичко, което притежаваше на този свят, събрано в малък евтин куфар, отмести очи от снимката на пещерните рисунки на Сюзън и рече:
— Рени, чух, че се удари в нещо. Боли ли те?