Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
И скочил разтреперан, отворил със замах сандъка със змейската ѝ премяна и викнал:
— Ето я, вземи си я и отлитай. А аз с този тука нож сърце ще си пробода!
Взела тя, милата, вълшебната своя кожа, поляла я със змейските си изгарящи сълзи, притиснала я към гърдите и вдигнала очи нагоре.
А времето било нощем вече и през прозореца надничала Стожер-звезда, а покрай нея се виел пазачът на небесните простори — Звездният змей, който е над Голямата мечка и варди целия Свят, както се пази от жив змей едно село с нивите му.
Погледнала змеицата Нощния си небесен събрат — а змейовете имат и Дневен небесен събрат, — а после рекла на юнака, който бил разчорлен, жалък и на три превит от мъка:
— Няма да отлетя. С теб оставам.
И сетне тихо прошепнала към нощта на змейски език:
— Прости, обич ми!
И хвърлила със замах вълшебната си крилата премяна в огъня на печката, па затръшнала и вратичката!
В същия миг змеят, който седял недалеч и гледал прозорците на нейната къща и се зъбел от време на време с кучетата, тъкмо щом пламнала змейската кожа на изгората му свидна, изревал той страшно и диво, преметнал се и тупнал на земята от върха на дървото!
И ударил главата си в големите воденични камъни и още я ударил, и пак, и пак… Зафучал и подпалил всичко сто стъпки навред, подскочил нагоре и, като мотаел замаяно битата си шипеста глава, полетял все едно куцукал с крилете си, полетял, та се не видял повече.
Сякаш вдън земя пропаднал. А може би вдън небе. Както ви хареса.
Не, не ви карам тази история ни да я вярвате, нито не. Колко е истина, колко измислено — не ми се говори. Може пък да не зная. Зная обаче едно — воденичният камък е ужасно твърдо нещо и от личен опит съветвам да не си биете главите… та дори когато искате с това да затъмните по-страшна болка.
— Добре де! — извика Радослав. — И какво сега! Нищо ли не направи?!
— Изкушавах се. Да открадна кожата ѝ, той да няма власт вече над нея. Да му извия врата. Да бръкна да видя толкова ли е малко и жалко сърцето му. Ала нямаше да е честно…
— С вас честно ли постъпиха? Което си е твое — вземаш го!
— Тук си прав. Особено когато и то те иска. Значи да съм като тях, тъй ли? Да мачкам със силата си, да изнудвам със слабостта си?… Само че ако бях постъпил така, щях ли да мога да се погледна в очите с кой да е шаркан? Трагично е, когато Обичта трябва да руши. Има и песен такава, в човешкия свят. На Ваня Костова.
— Разбирам.
— Разбираш? — Змеят чоплеше някаква пукнатина в пода пред себе си и сякаш изцяло бе погълнат от това занимание. — „Разбирам“ съдържа в себе си значението „съгласявам се“. Така е на всички говорими змейски езици.
— Да. Разбирам. Не мога да го изразя на Лъжовния език, но чувствам, че не сте могли да постъпите иначе…
— Не, Радо, надали разбираш. АЗ не се разбирам…
Крайчецът на това, което го облъхна, предизвика у Радослав усещане за зейнала в сърцето пропаст.
— Олеле… Как изтрая всичко това, Иване?
— Имах много приятелки, в които съм бил влюбен — произнесе змеят. — Но в крайна сметка връзките бяха кратки. Винаги страдах от разделите. Понякога ми казваха: благодаря, ти наистина страшно ми помогна да разбера коя съм… И ако стигах в предишните си любовни истории дъното на отчаянието, то със Змейкинята вече нямах дъно, от което да се отблъсна, да изплувам и отново да видя ясен смисъл в съществуването си. Не, този път нямаше дъно, зееше празнота, пустош, безкрайна пропаст. Бях съвсем сам. Тя наистина бе Единствената — единствената истинска и жива змейкиня тук и сега… на милиард милиарди километри в тази реалност не съществуваше друго, подобно ми същество, освен твоята Верена, тогава още, както разбирам, приспана в камъка. Ето, ти ми се тръшкаше, че може би не си ти мъжът на мечтите на твоето драконче… Радо! Кой би могъл да го каже, освен тя самата?… Но най-ужасното в този мой банален романс беше, че губех възможност за връзка със своя осъзнат свят, губех себе си, започвах да не си вярвам, да отхвърлям всичко, което бях прозрял… и научил. Представяш ли си — трябваше ли да се смиря, че няма да съм и да сме?!
Търсил съм тъкмо Нея, Радославе, бях почти осъзнал и приел какво представлявам… и нямах шанс, възможност да се осъществя сам, да се осъществим с Нея в човешката реалност. И ме глождеше лют яд, че умирам като от глад пред самата софра, на самия финал, изсъхвам от жажда на метри от кладенеца на оазиса. Аз можех да стана нейният път към Вкъщи, а тя — моят. И всичко това се изгубваше. Безвъзвратно. Без право на надежда, като присъда без право на помилване. Бях като слепец в царството на кьорчовци и за минута бях прогледнал, бяхме прогледнали заедно… и трябваше да си избодем очите, за да не оскърбим всички край нас, някои от които се намираха твърде близко…