Престолът от драконова кост

— Пази се — извика Саймън на вълчицата и после претърколи дънера през ръба; дървото падна на размекнатата почва, само на лакът от задните крака на животното. Куантака вдигна глава и го погледна за малко, после пак легна.

Саймън отново надникна през ръба на ямата и се опита да придума вълчицата да се покатери на пъна, но тя не му обърна никакво внимание.

— Бъди предпазлив, за бога — каза Сангфугол.

— Има късмет, че Звярът сега си почива — отвърна конярят, докато важно гризеше нокътя на палеца си. — Трябваше да го чуете преди малко, как виеше и тъй нататък.

Саймън се прехвърли през оградата на рова и се спусна вътре. Краката му стъпиха в хлъзгавата жвакаща кал.

— Какво правиш?! — извика Сангфугол. — Да не си луд?

Саймън клекна до вълчицата и бавно протегна ръка. Животното изръмжа, но той не отдръпна ръката си. Куантака го подуши с калния си нос, после внимателно изплези дългия си език и облиза опакото на ръката му. Саймън си наложи да я почеше по ушите, а после я прегледа за рани и счупени кости. Изглежда, нямаше нищо. Момчето се обърна и изправи пъна. Постави го в калта до стената на ямата и се върна при Куантака. Прегърна голямото й туловище и я накара да се изправи.

— Той е луд? — тихо прошепна на Сангфугол намусеният коняр.

— Затваряй си устата! — изръмжа Саймън и видя, че чистите му дрехи вече са изцапани с кал. — Хванете въжето и когато ви кажа, дърпайте. Сангфугол, ако не иска, отрежи му главата.

— Виж го ти него — каза укорително конярят, но грабна въжето. Арфистът застана зад него, готов да помага. Саймън побутна Куантака към дънера и най-сетне я убеди да стъпи с предните си крака върху него. После опря рамо в широката, покрита с гъста козина задница на вълчицата.

— Готови? Теглете! — извика той. Въжето се изпъна. В началото Куантака се съпротивляваше, дърпаше се от мъжете, които държаха въжето, и се отпускаше с цялата си тежест върху Саймън, но после стана по-отстъпчива и започна да се придвижва сама при всяко дърпане на въжето. Когато главата й с искрящи жълти очи, се промуши през оградата, Сангфугол и конярят ахнаха уплашено.

Саймън се покачи на пъна, за да излезе и той. Конярят трепереше от ужас пред вълчицата, която, от своя страна, го гледаше свирепо. Сангфугол, също доста изплашен, предпазливо лазеше по задник, забравил за момент за изящните си дрехи, и се опитваше да се отдалечи от нея.

Саймън се разсмя и помогна на арфиста да стане.

— Ела с мен — каза му той. — Ще заведем Куантака при нейния приятел и господар, хем и ти ще можеш да се запознаеш с него. После можем да хапнем, както мислехме.

Сангфугол бавно кимна.

— Сега, когато видях вече Саймън — Приятеля на вълци, лесно мога да повярвам на всичко. Да тръгваме.