Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Джирики вървеше напред, леките му крачки го носеха неочаквано бързо. Еолаир, Изорн и Уле го следваха, като се стараеха да разберат странните гледки.

Особено объркан беше Еолаир, за когото Хернисадарк и Тайг бяха втора резиденция. Сега, докато следваше сита по хълма Херн, той се чувстваше като завърнал се вкъщи баща, който открива, че всичките му деца са подменени.

Ситите бяха построили палатковия си град толкова бързо, издуващите се платове бяха опънати така изкусно между дърветата, обкръжаващи Тайг, че изглеждаше сякаш той винаги е бил тук, че тук му е мястото. Дори цветовете, които бяха изглеждали толкова крещящо ярки от разстояние, сега му се струваха по-приглушени — тонове на летен залез и разсъмване, по-подходящи за кралски дворец с градина.

Самите Зида'я сякаш се чувстваха като у дома си. Еолаир не забеляза никакви признаци на нерешителност или смирение у ситите, които го заобикаляха. Те не обръщаха почти никакво внимание на графа и спътниците му. Безсмъртните вървяха гордо и докато работеха, пееха ритмични песни на език, който, макар и чужд за него, му изглеждаше странно познат със своите резки гласни и птичи трели. Макар че бяха тук едва от един ден, те, изглежда, се чувстваха толкова удобно на заснежената трева и под дърветата, колкото лебеди на огледално тихо езеро. Всичко, което вършеха, явно говореше за огромно спокойствие и самопознание. Дори завързването на примки и възли по многобройните въжета, които оформяха техния град, се превръщаше в нещо като фокуснически трик. Докато ги наблюдаваше, Еолаир, който винаги бе се смятал за подвижен, грациозен човек, се чувстваше непохватен и тромав.

Новопостроената къща, в която изчезна Джирики, беше всичко на всичко пръстен от синя и бледолилава тъкан, обградил един от царствените дъбове на върха на хълма като ограда около ценен бик. Докато Еолаир и другите стояха неуверено, Джирики се появи отново и ги повика.

— Моля ви, разберете, че майка ми може да стои малко настрана от границите на любезността — измърмори той, когато застанаха на входа. — Ние сме в траур за баща ми и за Първата баба. — Той ги въведе в ограденото място. Тревата беше суха, снегът беше изметен. — Доведох граф Еолаир от Над Мулах — каза той, — Изорн Исгримнурсон от Елвритшала и Уле Фрекесон от Скоги.