Диамантен меч, дървен меч [bg]

- Как се казваш, боецо?

- Фока съм. Императоре мой...

- Няма да те забравя, Фока. Ще те възнаградя щедро, но ще почакаш до края на войната. А засега вземи това... -Императорът откъсна един златен пул от украсата на пояса си. - Почерпи се, ако останеш жив. Пий за свое и мое здраве, за помен на загиналите! - И приятелски потупа воина по рамото.

Легионерът се изпъна и отсече:

- Съвсем не. Императоре мой! Това няма да го дам на някой ханджия! Ще си го нося за спомен...

- Добре, добре - махна с ръка Императорът и се понамръщи. Изразяването на верноподанически чувства винаги му разваляше настроението. Толкова ли не могат хората да не прекаляват? -Върви. Да те видя дали ще бъдеш и занапред такъв юнак както днес.

Напълно оглупелият от щастие войник отдаде чест, завъртя се кръгом като на парад и се затича към центурията си. В движение преметна арбалета на гръб, а златния пул мушна в пазвата си, бъркайки под бронята.

Повелителят на Мелиин го гледаше как се отдалечава, но вече мислеше за друго.

Маговете не останаха като стадо, нарочено за клане. Не позволиха да бъдат обкръжени. Това или нещо друго ги бе накарало да напуснат защитата на твърдините си и да подирят бойна сполука по улиците на Белия град. Защо? Толкова ли бяха впечатлени от разоряването на три вилни кварталчета, където никакви заклинания не успяха да спрат порива на легионерите?

Императорът потърка хладната и гладка повърхност на бялата ръкавица.

"Ти ли ми помагаш, дар неведом? Пак същият въпрос -Защо?

Кой друг, освен мен, има изгода от поражението на ордените?

Нима Дъгата има още един враг освен мен, обикновените хора и нечовешките раси? Това е... добре. Нали така е казано - врагът на моя враг е мой приятел. Само че... всякога ли? Много неща са писани в мъдрите книги, но и голяма част съветите в тях, при цялата ученост на творците, се е оказвала вятър и мъгла."

- Императоре мой - изкашля се деликатно легатът Сула и изтръгна командващия от дълбочините на размислите, в който неусетно беше потънал, - противникът е близо...

- Разгръщай стрелците, втори легат! - опомни се Императорът.

- Ако успееш да ги задържиш докато не ти дам нова заповед, на връщане ще си върховен легат на Армията!

Сула криво се усмихна.

- Разбрано, повелителю. Но не се съмнявайте - на връщане ще съм мъртъв преди сигнала ви.

Отекнаха команди. Манипулите се плъзнаха, разгръщайки фронт срещу маговете, арбалетчиците заемаха горните етажи, таваните и покривите. Сред редовните войници все по-често се мяркаха шарено въоръжени цивилни. Видът на пламтящия Черен град бе разсеял съмненията на поне част от жителите на Белите квартали на чия страна да застанат. Постъпките, поточно престъпленията на Дъгата убеждаваха далеч по-успешно от всякакви слова.

"Всеки ваш удар умножава моята войска, магове!"

Опълченците не бяха случайни люде. Пенсионирани центуриони, побелели още в строя, началници от градската стража, заслужили ветерани, придобили привилегията да се уволнят, вземайки за спомен пълното бойно въоръжение. Вярно, доспехите бяха стар образец, цветовете - от времето на предишния Император, но какво от това? Редом крачеха възторжено-уплашени младежи, тук-там се мярваше и някой не съвсем затлъстял търговец, който бе преценил, че е по-добре да иде сам, отколкото по някое време да мобилизират синовете му. В най-лошия случай щеше да ограничи загубите на семейството си, а при победа - охо! Всеки сражавал се под имперските знамена, който се занимава с търговия, получаваше правото да плаща малко по-ниски данъци за десет години...