Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Колко лошо, че Клуру не остана да го види — продължи той. — Но предполагам, че го е виждал много пъти.
Клуру от народа на рибарите може би беше сметнал, че е изпълнил обещанието си, след като Пол бе открил земни хора. Беше довел Гали и после си беше заминал за своя град от бараки покрай канала.
— Ала все пак той беше добър с нас и ми беше мъчно, че си тръгва.
— Той беше само някакъв си нимбор — снизходително каза Гали.
Пол се втренчи в момчето, което все още наблюдаваше прехласнато въздушния кораб. Забележката му прозвуча странно неуместно, сякаш Гали бе попил отношението на околните.
— Тази вечер ще задуха вятърът от пустинята. — Професор Багуолтър изпусна тънка струйка дим, после отново напъха пурата в ъгъла на устата си. — Утре ще е още по-горещо.
Пол трудно можеше да си го представи.
— Не ми се иска да държа момчето будно до много късно. Мислите ли, че господин Бръмонд ще дойде скоро?…
Професорът сви рамене.
— С Хърли никога нищо не се знае. — Той измъкна от джоба си часовник и го погледна. — Закъснял е само с четвърт час. Няма защо да се притеснявате.
— Отлита! — обади се Гали. Големият въздушен кораб изчезваше в сгъстяващия се мрак. Сега се виждаха само светлинките му — ярки точици, които ставаха все по-малки и по-малки.
Багуолтър се усмихна на момчето и се обърна към Пол:
— Малкият ми разказа, че сте го спасили на някакво място, което се казвало Осемте квадрата или нещо такова. Това на Земята ли е било?
— Не знам. Казах ви, зле съм с паметта. Момчето разправя, че било надолу по Големия канал, но никога не съм чувал за такова място, а тук доста съм обикалял. — Говореше небрежно, но проницателните му очи отново се бяха вперили в Пол. — Освен това спомена нещо и за Черния океан, а аз ви гарантирам, че тук такова нещо няма.
— Не знам! — Пол усети, че започва да вика, но не можеше да се овладее. Гали се извърна и го погледна, опулил очи. — Просто нищо не си спомням! Нищичко!
Багуолтър извади пурата от устата си и се втренчи в тлеещия й край, след което пак вдигна поглед към Пол.
— Няма нужда да се впрягате. Падам си малко досадник, знам. Просто преди няколко дена в клуба се появиха едни доста странни приятелчета и взеха да разпитват…
— Внимавайте там долу!
Нещо изсвистя помежду им и се сгромоляса на балкона. Въжена стълба. Сякаш беше паднала отникъде. Слисаният Пол погледна нагоре. По ясното небе над главите им като тъмен облак се рееше някакъв силует. Една глава щръкна и се втренчи в тях.
— Надявам се, че не съм ударил никого! Много е трудно да я удържиш тая пущина, да му се не види.
— Господин Бръмонд! — радостно възкликна Гали. — Има и летящ кораб!
— Качвайте се! — извика Бръмонд. — И побързайте — нямаме време за губене!
Гали се изкачи по стълбата бързо като паяк. Пол се поколеба — още не беше сигурен какво става.
— Хайде — любезно го подкани професорът. — Няма друг начин. Влезе ли му муха в главата на Хърли, вече няма как да го спреш.
Пол сграбчи люлеещата се стълба и започна да се изкачва. По средата на стълбата спря — чувстваше се така, сякаш на душата му й се виеше свят. Имаше нещо трагично познато — нещо едва доловимо се наслагваше върху друго, още по-непонятно.
— Бихте ли продължили, ако обичате? — любезно се обади професор Багуолтър отдолу. — Не ставам по-млад с годините и ми се ще колкото може по-скоро да се махна от тази стълба.
Пол поклати глава и продължи да се катери. Бръмонд го чакаше на върха и го издърпа през перилата с едно-единствено движение.
— Какво ще кажеш за тази малка хубавица, а, Джонас? — попита той. — Казах ти, че мога да се обадя на неколцина, които са ми задължени. Нека да те разведа — страхотно корабче, бързо като птичка, вдига толкова шум, колкото и тревата, когато расте. Ще ни свърши работа, ще видиш.
— Каква работа? — На Пол вече му омръзваше да задава въпроси.
— Каква работа ли? — Бръмонд сякаш онемя. — Ами че нали ще спасяваме годеницата ти! Призори ще я водят в едно специално подземие под двореца на Сумбар и тогава край, вече ще е твърде късно — затова трябва да я измъкнем тази нощ! Стражите са само десетина и сигурно ще ни се наложи да избием не повече от половината.
Преди Пол да успее да отвори уста, Бръмонд със скок се беше вече озовал при кормилото на кораба. То имаше странна форма и беше цялото в дърворезба. Бръмонд го сграбчи и корабът се заиздига толкова бързо, че Пол едва не падна от седалката. Градът остана под тях.
— За честта на твоята дама, Джонас! — извика Бръмонд. Златистата му коса се вееше на силния вятър, който духаше насреща им. Зъбите му проблясваха в мрака. — За честта на нашата скъпа стара Земя!