Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Хубаво, щом се сещате. Само че няма нищо смешно тук.
И кой знае как би свършило всичко — а то е ясна работата като бял ден, де — ала прелитал тъдява един змей. Не съвсем прелитал, щото те високо летят, ами тъй си прехвърчал с половин крило. Ранен ли е бил, сакат ли, мързяло ли го, или бил любопитен да попригледне местните моми — кой го знае, пък аз няма какво да ви разправям странични неща. Та съзрял змеят едно хубаво младо момиче и…
Може и да не е станало от първия път, ала втория или третия — срещнали се и се заговорили. Змейските очи виждат и подземи, няма как да не е познал той, че не е обикновена човешка жена, ами красавица от неговата раса. Надушил я, ако че не била в люспестата си кожа с опашката и крилете.
И взели да се виждат и срещат. Той ще долети, прахоляк ще вдигне по мегдана и докато народът киха и си бърше очите, той се шмугне в къщата! Тя ще излезе и ще го посети в пещерата му. Или таен знак ще си дадат и на самодивския вир ще се намерят… Малко ли начини има — който е бил влюбен и се е крил — знае.
Ако някой сега се подсмихва мазно и кима ситно-ситно, или с многозначителен гласец подхвърля: „Да бе, знаем ги тия работи“, такъв бърже да хвърли книгата, що я чете, или вън от стаята, где му я разказват, да бяга! Че инак мълния ще го порази или змей ще му изтръгне мръснишкото сърце! А може и градушка да го убие, щото лами и хали, те хич не обичат хората да се подиграват с шаркани, нищо че са им немили братовчедите змейове, нищо че всяка буря с тях воюват! Кой си ти, човеченце, че алай си правиш с древни родове облачни и ветровити господари!!?
Обичта им била чиста! Като снегове, връз които човешка нога нивга няма да стъпи! Като потайно изворче, от което пият само зверове от грях невинни, вълци волни и елени горди! Така, както хората не могат си представят.
Да! Имало е прегръдки, и целувки са си дарявали, от душа, от сърце и макар да се желаели, както хората само това можете, всеки змей знае що е дадена дума, що е да пазиш селото от врази, болести, беди и безчестия!
И говорили са си. Много. Изпивали се с очи и са говорили, случвало се е даже до първи петли да си приказват в захлас за своята Долна земя, за залезите, за звездите, за тревите, за песните на щурците, за танца на щъркелите и за още много-много други змейски работи, които хората рядко ги интересуват, освен за някаква дребна своя изгода.
И си повтаряли на всичките свои девет езика колко се радват на нечаканата среща, на това, че са заедно за по няколко часа, за това, че…
Всъщност… кого го интересува това? То си било тяхно си.
Ала скоро смътно се поразчуло из селото, че отново, както в незапомнени времена предишни, завъдил се наоколо змей… Надали стигнало това до ушите на юнака, с когото живяла змеицата, ала почнал той да усеща нещо нередно.
И взел да я подпитва, да се сърди, да заплашва и да ридае…
Змеят се възмущавал, кога се виждал с изгората си:
— Как така те държи все гладна?!! Не казала ли си му, че ние храним се с обич, че без нея гаснем, че и ако не дадем сами любов, изгаря ни тя, както човеците язва ги яде!
Тя заплаквала горчиво в отговор и там, където капвали сълзите ѝ, съхнели бурени, камък на сол се трошал, а всякаква живинка заобикаляла мястото. Сепвал се змеят и нежно я погалвал, та подхващал да ѝ говори за други, за весели, утешаващи неща. Но отлитал накрая и той тъжен и ядосан.
А юнакът, вече сигурен бил, че наистина край селото кръжи змей, и взел да плаче пред нея, да си посипва главата с пепел, да я обвинява, че не му е вярна, че сигурно не я заслужава… Обещавал, а сетне заплашвал. Кълнял се, че всичко ще стори за нея — и червени ботушки от пазар ще купи, и златни обеци на куюмджия ще поръча… сякаш забравил той, че змеица злато не докосва! Какво ли не ѝ вричал… само туй, за което била тя в началото копняла, заедно с него мечтала, само това, за което нявга го молила с очите си небесни, единствено него се не сетил юнакът да обещае. Това, което да ѝ даде нова сила и радост да остане в хорската земя с леко сърце.
Внимание. Нежност. Уважение. Бъдеще.
В змейския език за тези неща има една дума — ОБИЧ с всички главни букви!
Ала човек бил — забравил…
Наместо туй взел юнакът да я плаши, че няма да живее без нея, на дръвник глава ще сложи, въже на ореха ще метне или право в герана…