Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Бинабик се усмихна, но очите му издаваха тъга.
— Точно за това са приятелите — съгласи се той. — Макар че ми е приятно да си говорим, вече трябва да спя. Занапред ни предстоят важни дела. Ще намериш ли Куантака, за да разбереш как се грижат за нея? Странгиард обеща да я доведе при мен, но явно тази подробност се е изплъзнала от заетото му съзнание… — Той отпусна глава на възглавницата.
— Разбира се — каза Саймън и отвори вратата. — Знаеш ли къде е тя?
— Странгиард каза… в конюшните… — отговори Бинабик и се прозя. Саймън излезе.
Когато се озова на централния площад и спря, за да разгледа минаващите покрай него хора — придворни, слуги, духовници, никой от които не му обръщаше ни най-малко внимание, го осениха две прозрения.
Първо, той нямаше дори смътна представа къде са конюшните. Второ, беше много, много гладен. Отец Странгиард беше споменал нещо за това, че му било възложено да се погрижи Саймън да бъде добре нахранен, но същевременно беше изчезнал безследно. Този свещеник беше наистина дяволски глупаво старче!
Внезапно Саймън видя на отсрещния край на площада някакво познато лице. Направи няколко крачки и чак тогава си спомни името на човека.
— Сангфугол! — изкрещя той. Арфистът спря да свири и се огледа, за да разбере кой го вика. Мерна тичащия към него Саймън и засенчи с ръка очите си, за да вижда по-добре, но даже когато момчето спря точно пред него, продължаваше да го гледа озадачено.
— Да? — каза музикантът. Беше облечен с пищен бледолилав жакет, а тъмната му коса се подаваше грациозно изпод кожена шапка, която си отиваше с останалото му облекло. Макар че беше с чисти дрехи, Саймън се почувства дрипав в сравнение с усмихващия се любезно музикант. — Може би желаете да ми кажете нещо?
— Аз съм Саймън. Сигурно не си спомняш… поговорихме си на траурното пиршество в Хейхолт.
Сангфугол го изгледа продължително, намръщи се леко, после лицето му просветна.
— Саймън! Ама, разбира се! Сдържаното момче с добрите обноски. Ужасно съжалявам, но въобще не те познах. Много си възмъжал.
— Наистина ли?
Арфистът се засмя.
— Наистина! Когато те видях за последен път, по лицето ти нямаше и следа от този мъх. — Музикантът протегна ръка и докосна брадичката на Саймън. — Или поне не си спомням да е имало.
— Мъх? — Саймън се учуди. Вдигна ръка и опипа бузата си. Наистина усещаше някакъв мъх… но мек, като космите на ръцете му.
Сангфугол се усмихна.
— Как е възможно да не знаеш? Когато започна да ми набожда брада, всеки ден тичах пред огледалото на майка си, за да я гледам как расте. — Той вдигна ръка към гладко избръснатата си челюст. — Сега всяка сутрин я проклинам и я бръсна, за да могат дамите да се наслаждават на гладкото ми лице.
Саймън се засрами. Сигурно изглеждаше като селянин!
— Прекарах известно време по места, където нямаше огледала.
— Хммм. — Сангфугол го огледа от главата до петите. — А и си по-висок, ако не ми изневерява паметта. Какво те води в Наглимунд? Не че не мога да се досетя. Тук има много бегълци от Хейхолт, дори господарят ми — принц Джосуа — е един от тях.
— Знам — каза Саймън. Изпита необходимост да каже нещо, което поне отчасти да върне авторитета му пред този добре облечен млад мъж. — Помогнах му да избяга.
Арфистът повдигна вежди.
— Наистина ли? Това звучи доста интересно! Ял ли си? А може би предпочиташ малко вино? Знам, че е твърде рано, но честно казано, още не съм си лягал… не съм спал.
— Бих се радвал да хапна — каза Саймън, — но първо трябва да свърша нещо. Би ли ми показал къде са конюшните?
Сангфугол се усмихна.
— И сега какво, млад герой? Ще яздиш до Ерчестър и ще се върнеш с торба, в която носиш главата на Приратес, така ли? — Саймън се изчерви отново, но този път от задоволство. — Ела — каза арфистът, — ще отидем първо в конюшните, а после ще хапнем.
Когато Саймън попита къде е Куантака, гърбавият намусен мъж, който хвърляше сено с една вила, го изгледа подозрително.
— Я почакай малко, какво искаш? — попита мъжът и поклати глава. — Тоя вълк е голямо зло. Не трябваше да го водят тук. Аз не бих го оставил, но така нареди принцът. Този звяр за малко не ми откъсна ръката.
— Добре — каза Саймън. — Значи би трябвало да си доволен, че ще те отърва.
— Казвам ви, това е дяволско изчадие — отвърна мъжът, докато ги водеше през тъмната конюшня, а после и през задния двор. Стигнаха до един малък кален участък, сгушен под сянката на стената.