Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Вратата към стаята беше отворена и светлината на няколко факли се изливаше в коридора. Когато влезе, кралят хвърли поглед към прозорците, скрити зад големи завеси. Свещеникът, който затваряше капака на голяма ракла, пълна като че ли с книги, се обърна и се усмихна.

— Добре дошъл, кралю. От доста време не си ме удостоявал с посещение тук.

— Не си ме канил. Къде мога да седна — умирам.

— Не, господарю мой, не умираш — каза весело Приратес. — Напротив, ако нещо става, то ти се прераждаш. Но напоследък беше много болен, това е вярно. Прости ми. Ето, седни на моя стол. — Той поведе Елиас към стола с висока облегалка. Той беше лишен от всякаква украса и резба и все пак имаше вид на много скъп и древен. — Искаш ли някое от твоите успокояващи питиета? Виждам, че Хенгфиск не те е придружил, но мога да наредя да приготвят някое. — Той се обърна и плесна с ръце. — Муншазоу!

— Монахът не е тук, защото му разбих главата, или нещо такова — изръмжа Елиас; въртеше се неудобно на твърдия стол. — Ако никога вече не видя опулената му муцуна, ще съм щастливец. — Той се закашля, трескаво светещите му очи се затвориха. В този момент изобщо не приличаше на щастливец.

— Нещо лошо ли направи? Толкова съм нещастен да чуя това, кралю мой. Може би трябваше да ми кажеш какво е станало и аз щях да се погрижа да… да го научат. Аз съм твой слуга, в края на краищата.

— Да — каза сухо Елиас. — Такъв си. — Той се прокашля и се завъртя отново, като се мъчеше да си намери по-добро положение.

От вратата се чу дискретно покашляне. Дребна тъмнокоса жена стоеше там. Не изглеждаше особено възрастна, но жълтеникавото й лице беше набраздено от дълбоки бръчки. Някакъв знак — може би буква или руна от чуждо писмо — беше изписан на челото й. Тя се движеше толкова тихо, колкото и стоеше, полите на безформената й рокля докосваха пода и мъничките украшения с цвят на кост, които носеше на кръста и шията си, леко подрънкваха.

— Муншазоу — каза Приратес на Елиас, — моята прислужница от Наракси, от къщата ми там. — После каза на тъмната жена: — Донеси нещо за пиене на краля. Знаеш какво. За мен нищо, нямам нужда. Върви.

Тя се обърна, костените й украшения изтракаха, и излезе.

— Извинявам се за прекъсването — каза алхимикът. — Ти ми разказваше за проблема си с Хенгфиск.

— Не се тревожи за монаха. Той е нищо. Просто внезапно се събудих и го видях застанал над мен, вторачен. Застанал над леглото ми! — При този спомен кралят се отърси като мокро куче. — Божичко, та той има лице, което би могла да понесе само любяща майка. И тая проклета усмивка винаги… — Елиас поклати глава. — Ударих го — с юмрук. Проснах го право през спалнята. — Той се изсмя и се закашля. — Ще го науча аз как да идва да ме шпионира, когато спя. Нужен ми е сънят ми. Напоследък ме спохожда толкова рядко…