Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Той въздъхна сърдито и наду ноздри, изпускайки струйки пушек.
— Имам три майки и двама бащи. Заченаха ме змей и змеица, самодива опази душата ми, нова плът ми дадоха жена и мъж, хора. Жената, мама Валентина, ме доизноси, роди и възпита… бих казал добре. Биологичния татко на човешкото мое тяло, името му е Владимир, не го помня. Той почина при злополука, докато бях още съвсем бебе. Беше твърде чувствителен човек. Може би щяхме да се погаждаме. Клетник, смачкан от своето си семейство. Неговите моруци бяха същински Гераци, от ония, дето са раждали деца, за да не харчат пари за ратаи. Той първи усети в мен змея. Не издържа. И навярно сам предизвика Смъртта.
Съхранителите стояха съвсем неподвижни, проточили безизразните си главици към змея. Четирикрилото птиче сякаш и то слушаше тъжната изповед.
— После ме пое двойка Посрещачи-настойници… съвсем като в човешкия живот преди това. Не ме осиновиха, бях вече голям, но ми станаха истинска опора… Родителите на Алванд. Затова сме и близки с него. От друга страна… и ти ми допадаш. Мисля за теб, както се мисли приятел… и ми е много… тежко, че се случва така между теб и моя побратим. И двамата ви разбирам. При това много добре. И ми е мъка за всеки от вас.
Гърлото на Дичо беше пресъхнало, той припряно го накваси с вино.
— Може би… — каза дрезгаво — тогава не бива да летим заедно?…
— Не. Не ме тревожи самата ни операция. Боя се какво ще стане след това. Ще се радвам за единия… и ще ме боли за другия. Наведнъж. Болката няма да омрачава радостта, но и радостта няма да омекчи болката. Вече ме боли, Радо. Просто знам какво е.
— Разкажи ми тогава.
— Сигурен ли си?
— Ще ти олекне. А може би и на мен.
Крилан стана и донесе още една стомна вино.
— Наздраве!
— Наздраве, Иване.
— Ха слушай сега. Ще ти е за лека нощ приказка… Първото ни виждане като влюбени беше не в кафене или бар, нито на купон, гости, кино — нищо такова. Беше в сладкарница, на по пастичка и боза… Не, чакай… Ще ти разкажа историята другояче.
8.
Някога, точно кога ще премълча, се случило в едно село, чието име не ще спомена, така, че един млад човек, когото е излишно да назовавам, извадил голям късмет.
Не зная точно как, но успял той да грабне кожата на една змеица. Сигурно бил чувал, че така се прави с пояса на самодива, а понеже змеиците не носят такива работи, сварил човекът да открадне туй, що намерил. Направил си връзката с историите за самодиви и овчари по някакъв начин и тъй спечелил любовта ѝ.
Дотук — нищо лошо. Макар да имало някои неща, за които няма да обеля дума. Пък и не само с ловките си ръце заслужил той змейското девойче. Не бил грозен, не бил скъперник, имал добра душа, отвсякъде погледнато — мъж на място… ала човек.
Не ѝ забранявал да приказва, както била свикнала, с дърветата и животните по горите, с гадинките по ридовете, с тревите по полето. Нито се мръщел, кога привиквала птици от небето или играела с рибите в морето. Обаче скрил кожата ѝ змейска, една такава мразовито синя с жарко златни шарки и дъгоцветни криле, в един сандък. Не закачил, вярно, катинар. Ала я накарал да обещае, че няма да го открехва дори. И тя с радост приела.
Защото го обичала.
Живеели заедно. Поодумвали ги, завиждали им. Все пак не е като от друго село мома да доведеш. Не е даже като от друга държава, рускиня, швабкиня или китайка дори. Добре ли живеели? Сигурно да. Не съм им надзъртал през ключалката и никого такова нещо не съветвам. Затова ще пропусна подробностите. И без това те са си тяхна работа.
Само една случка ще разкажа.
Били веднъж в полето, на нивата. Жътва ли било, оран ли — не помня, ала по едно време змеицата зарязала работата и рекла на мъжа си — защото като мъж и жена живеели, макар да не получили благословия в черква; че и кой поп би го сторил за змеица!? — та казала тя:
„Виж какво небе!“
На което той малко троснато отвърнал, че няма време за зяпане и какво толкоз има да му гледа, нали не иде градушка…
„Просто исках да видиш колко е красиво“ — посърнала тя и мълчешком продължила да му помага.
От таз ли случка или от ималото други, ала престанало да ѝ е толкова слънчево под стряхата на мъжа, когото виждала най-хубав, най-юнак и най-силен от другите.
Позалиняла ѝ усмивката, която едни от хората в селото радвала, други вбесявала. Мълчалива и умислена минавала тя, а селяните, нали си ги знаете, пак подхванали поизоставените клюки. По същото време и на юнака взело много-много до не му върви, че и неговото лице замязало на дъждовно есенно небе, колкото и да пъдела облаците от челото му малката змеица. И от туй все по-тъжна ставала. А той, когато се случвало да забележи това, още повече мрачнял. И така — като пъдарското куче, дето захапвало опашката си, заболяло го, ядосало се, стиснало зъби по-здраво, пак го заболяло… сещате се, нали?