Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Кулата на Хйелдин беше сива и застрашителна. С мъждиво просветващите си червени прозорци на горния етаж тя би могла да бъде рубиновооко езическо божество от пустините на Наскаду. Елиас спря пред тежките черни дъбови порти и се вгледа в позеленелите бронзови гвоздеи, с които бяха обковани. От двете страни на входа стояха закачулени същества, облечени в роби дори по-черни и потискащи от вратата. Всяко държеше копие със странен ажурен дизайн — фантастична плетеница от завъртулки и венчета, — остро като бръснач.

Кралят се олюля, вторачен в тях. Беше ясно, че норните го изпълват с безпокойство. Въпреки че никой от часовоите не помръдна и лицата им бяха невидими, скрити дълбоко под качулките, те като че ли внезапно станаха по-съсредоточени — като паяци, усетили първите трепетни стъпки на муха по края на паяжината.

— Е? — каза най-после Елиас с изненадващо висок глас. — Ще ми отворите ли тази проклета врата?

Норните не отговориха. Не помръднаха.

— Вървете в ада! — изръмжа той. — Не ме ли познавате, нещастни създания? Аз съм кралят! Отворете вратата! — И неочаквано направи крачка напред. Единият от норните леко отпусна пиката си пред вратата и Елиас се дръпна, сякаш острието се беше стрелнало към лицето му.

— Значи така, а? — На бледото му лице започна да проблясва лудост. — Значи така?! В собствения ми дом, а? — Той се приведе, сякаш се готвеше да влети през вратата. Едната му ръка се плъзна надолу, за да сграбчи дръжката на меча, който висеше на колана му.

Часовоят се обърна бавно и тупна два пъти тежките порти с дръжката на копието си. Удари още три пъти, след което пак зае неподвижната си поза.

Докато Елиас стоеше и гледаше, един гарван кацна на близкия парапет. След няколко удара на сърцето вратата се отвори със скърцане и на прага застана Приратес. Беше примижал.

— Елиас! — каза той. — Каква чест за мен!

Кралят се нацупи. Ръката му все още стискаше и отпускаше дръжката на Печал.

— Изобщо не ти оказвам чест, проповеднико. Дойдох да говоря с теб, а съм обезчестен.

— Обезчестен? Как така? — На лицето на Приратес се изписа загриженост, но също и насмешка, сякаш си играеше с дете. — Кажи ми какво е станало и какво мога да направя, да ти угодя, кралю.

— Тези… същества не искаха да отворят вратата. — Елиас посочи мълчаливите пазачи. — Когато се опитах да вляза, един от тях ми препречи пътя.

Приратес поклати глава, после каза нещо на норните на техния музикален език и отново се обърна към краля.

— Моля те, не ги упреквай, Елиас, нито пък мен. Нали знаеш, някои от нещата, които правя тук, докато търся знание, може да се окажат опасни. Както вече ти казах, страхувам се, че някой, който влезе внезапно, може да бъде застрашен. Ти, кралю, си най-важният човек на света. Затова заповядах никой да не бъде пускан вътре, докато не сляза да го придружа. — Приратес се усмихна — озъбване, което би подхождало повече на мурена. — Моля те, разбери, че това е заради твоята безопасност, Елиас.