Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Е, това не е ли върхът? — обади се Бръмонд, но далеч не изглеждаше учуден като че ли подобни неща ставаха тук доста честичко.
Багуолтър пък изглеждаше доволен, че има върху какво да стъпи, и за притеснение на Пол и за голямо отвращение на Хърли Бръмонд прекара следващия половин час в подробен разпит на Пол. Той допиваше второто си бренди, което изгаряше гърлото му, и точно се беше поотпуснал, когато професорът се върна на темата, която сякаш го интересуваше най-много.
— И казвате, че и преди сте виждали тази жена от вонарите, но не си спомняте къде и кога.
Пол кимна.
— Просто… не знам…
— Може пък да ти е била годеница — предположи Бръмонд. — Да, хващам се на бас, че е точно така! — След като доста време беше мълчал отегчено, той изведнъж подхвана оживено темата. — Може би си бил ранен, докато си се опитвал да я защитиш от гвардейците на Сумбар. Те имат тежка ръка, нали ги знаеш, и действат доста сръчно с тия свои ятагани. Онзи път, когато смятаха да набутат Джоана в сарая на Сумбар… е, тогава видях зор.
— Хърли, бих искал… — започна професорът, но нямаше как да спре Бръмонд. Сините му очи искряха, златната му коса и брада сякаш пращяха от статично електричество.
— Джоана — тя ми е годеница, дъщерята на професора. Знам, знам, много неуважително е да наричаш бащата на годеницата си „Багс“, но с професора сме преживели какво ли не много преди да се запозная с Джоана. — Той махна с ръка. — В момента тя е в лагера, във „Въздържание“ — приготвя провизиите за експедицията навътре в пустинята, която смятаме да предприемем. Честно казано, точно затова и те преследвах. Ако ти беше добрият стар Кеджъри Кърк, щях да ти предложа място в екипажа.
— Хърли… — леко раздразнено се обади професорът.
— Във всеки случай май колчем се обърна, някой от тези зеленокожи надувковци се опитва да отмъкне Джоана. Тя е много мъжко момиче и е достойна за възхищение, ама честно да си кажа, множко ми идва. Пък и чудовищата — да не ти казвам колко пъти ми се е налагало да я измъквам от тази или онази дупка на скуонч…
— За Бога, Хърли, опитвам се да задам някой въпрос на господин Джонас!
— Виж сега, Багс, защо поне веднъж не зарежеш науките си? Годеницата на горкия момък е отмъкната от жреците и те се гласят да я принесат в жертва! Така са го пребили, че и името си едва си спомня! А ти веднага започваш да го ръчкаш и да го бъзикаш, вместо да му предложиш някаква помощ, така ли?
— Хайде, хайде — обади се слисаният професор.
— Не съм сигурен… — започна Пол, но Хърли Бръмонд стана и се източи в целия си впечатляващ ръст.
— Не се коси, момче — рече той и така тупна Пол дружески по гърба, че едва не го събори върху масата. — Ще поразпитам наоколо — хич не са малко онези, и зелените, и белите, които са задължени на Бръмонд Марсиански. Да, точно така ще направя. Багс, ще ви чакам и двамата пак в клуба по залез слънце.
С три крачки излезе от клуба, като остави и Пол, и професора почти без дъх.
— Свястно момче — най-после се обади Багуолтър. — Корав е като камък и има голямо сърце. И моята Джоана много го обича. — Той отпи от шерито си. — Но понякога ми се иска да не беше чак толкова тъп.
Слънцето се скриваше зад далечните планини отвъд пустинята, за да си почива доволно, след като цял ден бе жарило лицето на Марс. Последните му лъчи хвърляха алени отблясъци по всички прозорци и прозрачни кули на Туктубим.
От балкона на гърба на клуб „Арес“ Пол се взираше в хълма — оттук целият приличаше на обсипан с рубини и диаманти. Известно време се чуди дали това не е търсеният от него дом. Мястото беше странно, ала и някак съвсем познато. Не си спомняше къде е бил преди, но знаеше, че се е намирал на съвсем различно място — в миналото си е бил на няколко различни места, сигурен беше. Вече дори и без конкретни спомени чувстваше умората в костите и в мислите си от това съществуване без корен.
— Виж! — посочи Гали. Огромен летящ кораб, чиято форма наподобяваше церемониалните ладии по Големия канал, бавно се издигаше над върховете на кулите към вечерното небе, а от него висяха въжета. Стотици тъмни силуети щъкаха по палубата и по такелажа. По цялата му дължина сияеха фенери — десетки ярки горещи точки. Сякаш беше живо съзвездие, изникнало от бездната на нощта.
— Прекрасно е — каза Пол и погледна Гали.
Той стоеше ококорен, с отворена уста. Пол усети нещо като гордост, че е успял да опази това момченце, че го е измъкнал живо и здраво от… от…? От… какво?… Нямаше смисъл — споменът нямаше да дойде.