Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Пол се втренчи в него — бяха го хванали натясно.
— Н-н-не съм, мисля.
При този отговор Багуолтър вдигна рунтавите си вежди, но Бръмонд протегна ръка и стисна рамото на Пол.
— Мили Боже, Багс, няма да стърчим тука на това слънце, докато ти дрънкаш някакви езиковедски глупости, нали така? Не му обръщай внимание, Джонас — професорът и първия синигер на пролетта не може да чуе, без да му се прииска да му направи дисекция. Но тъй като вече се набъркахме в плановете ви, какво ще кажете да ви черпим по едно? Тук, малко по-надолу, в ей онази уличка, има една що-годе прилична созарница. На момченцето ще вземем нещо по-слабо, нали? — разсмя се той и дружелюбно стисна рамото на Пол; за миг Пол се уплаши, че ще му го измъкне от ставата. — Не, още по-добре — продължи Бръмонд — да ви заведем в клуб „Арес“. Ще ви се отрази добре — ще се почувствате като у дома си. Елате де, какво ще кажете?
— Ами… чудесно — отговори Пол.
Пол много се обърка, когато портиерът на клуба „Арес“ — доста злобен на вид талтор — не пусна Клуру да влезе.
— Тука кучи мутри не пускаме! — тросна се той и това не подлежеше на по-нататъшно обсъждане. Успяха да избегнат твърде неудобната ситуация, защото нимборът предложи да разведе Гали из базара. Пол прие с благодарност предложението, но Бръмонд като че ли не беше доволен.
— Виж какво, мъжки — рече той, щом Гали и Клуру се отдалечиха. — Обичай ближния си, много хубаво, добре, ама ако им се доверяваш много-много на тия зеленчуковци, далеч няма да стигнеш.
— Какво искаш да кажеш?
— Е, те иначе може да са си свестни по свой начин, пък и този изглежда привързан към тебе и момчето, но човек не може да им има доверие. Не като на земните хора, ако ме разбираш за какво ти говоря.
Клубът му изглеждаше странно познат. Една дума — викториански — се завъртя в главата на Пол, ала той не знаеше какво означава. Мебелите бяха тежки и прекалено меки, стените — покрити с ламперия от тъмно дърво. Десетина глави на странни същества в рамки — или не в рамки, а с препарирани тела — се блещеха срещу посетителите. Като не броим Пол и двамата му спътници, клубът беше празен. Това придаваше на изцъклените погледи на съществата още по-смразяващ вид.
Бръмонд забеляза, че Пол се е втренчил в голяма рунтава глава, смътно приличаща на котешка, но с щипки на насекомо.
— Гадничко изглежда, а? Това е жълта каменна котка. Живее в подножието на хълмовете, яде, каквото докопа, включително мене, тебе и леля Мод. Почти също толкова гадно, колкото и синият скуонч.
— Хърли пропуска, че точно той довлече този трофей — обади се сухо професор Багуолтър. — Уби го с кавалерийска шпага.
Имаше голям избор на маси и затова се настаниха на една до прозорчето, което гледаше към базара, както предположи Пол — огромен площад, почти целият покрит с малки тенти. Огромна тълпа — предимно марсианци — се вихреше насам-натам под тях. Пол я наблюдаваше, смаян от жизнеността й и от кипящата дейност. Стори му се, че едва ли не вижда определена система в приливите и отливите на клиенти, повтарящи се фигури, спонтанни общи движения като на летящо ято птици.
— Джонас? — смушка го Бръмонд. — Ти с какво се тровиш, старче?
Пол вдигна очи. Възрастен нимбор, облечен в бял смокинг, който му стоеше крайно нелепо, чакаше да вземе поръчката. Без да се сеща откъде ли му е хрумнала тази идея, той си поръча бренди. Нимборът наведе глава и се отдалечи с безшумна стъпка.
— Знаете, разбира се, че местното бренди кажи-речи не си заслужава името — обади се професор Багуолтър.
— И все пак е много по-свястно от тукашната бира, да му се не види. — Той впи в Пол острите си кафяви очи. — Та какво ви води в Туктубим, господин Джонас? Попитах ви дали не сте канадец, защото си помислих, че може да сте дошли с Лубер на „Златният век“ — казват, че в екипажа имало много канадци.
— Гръм и мълнии, Багс, пак подлагаш горкия човек на разпит — разсмя се Бръмонд. Той се облегна на стола си, сякаш да предостави бойното поле на двамата равностойни противници.
Пол се поколеба. Изобщо не се чувстваше равностоен, а и у професор Багуолтър имаше нещо, което определено го притесняваше, въпреки че не можеше да го определи точно. Докато Бръмонд, също както Клуру и другите, които беше срещнал тук, май се чувстваше на Марс като риба във вода, у професора имаше нещо странно — ум, който поставяше въпроси и изглеждаше не на място. И все пак докато ги слушаше как си говорят за някакъв си Лубер и за някакво си място, наречено Канада, му стана ясно, че никога не би успял да блъфира.
— Аз… не съм много сигурен как попаднах тук — рече той. — Мисля, че е станало нещо с главата ми. Намерих момчето… Всъщност не си спомням много добре… Трябва да питате него. Във всеки случай бяхме в беда, това си го спомням, и успяхме да се измъкнем. Първото нещо, което наистина си спомням, е как плувах в Големия канал.