Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Черупките на стъклонурките светеха. По стените Радослав забеляза и други гадинки, които мудно пълзяха сред увивните растения и излъчваха светлина.
— Вече се е стъмнило — обърна се той към Крилан. — Чак сега забелязах. Знаеш ли какво си мисля?
— Не. Чувам, че мислиш, но го прикриваш. Така трябва. Мислите са лично пространство.
— Мисля си, че след като сутринта ще излитаме в акция… трябваше да поканим Алванд на вечерята.
— Би било наистина учтиво — обтекаемо отвърна шарканът.
— Не бе, все пак сме един отбор. Утре ще си ближем раните, мама му стара!
— Точно това казах.
— Пак лъжовен език… Можеш ли да го извикаш?
— В момента е неуместно. Той е у родителите си.
— Утре ще му се извиня.
— Не е нужно. Не ставай по-правоверен от папата… Какво ще речеш да поспим? Имаме единайсет часа за почивка. После кой знае кога ще ни се усмихне слънцето.
— Покрай Драконче все си мислех, че почти не спите. На Верена ѝ бяха достатъчни два-три часа на денонощие и пак се цупеше, че прекалявала със спането.
— Драконче… — Иван го изгледа странно, с отсъстващ поглед. Тръсна глава и погледът му се фокусира. — Шарканите умеем да натрупваме сън и почивка все едно тлъстини за през зимата. Това ни е най-голямата отлика от всички гръбначни с централна нервна система. Какво?
— Имам още вино в стомната.
Змеят надникна в своята.
— Е, добре, да си довършим тогава глътките.
Уруруят надигна главица и издаде часовия си крясък. Човекът и змеят неволно се озърнаха към хронометъра. Беше точен.
— Пилето и докато дремем ли, ще врещи така?
— Не, разбира се. Много по-тихичко е, когато наоколо има спящи. Ела, мъник, да си кажем довиждане — Крилан благо протегна лапа към животинката.
Дичо надигна стомна, но я задържа пред устните си. С присвити очи гледаше как змеят играе с птичето.
— Иване, ти си самотен.
Змеят почти неуловимо трепна. Изви учудена муцуна към Радослав.
— Това пък откъде го взе? — засмя се дървено.
— Алванд се сбогува с близките си, а ти седиш при мен.
— Сам ли да те зарежа искаш?
Човекът отпи от виното, без да изпуска шаркана от поглед. Светкавично краткото отместване на змейския взор към стъклонурките скова челюстта му и той попита сподавено:
— Чии Сенки има в твоите съхранители, Иване…?
Крилан сякаш се смали.
— Дявол да те вземе, Радо, толкова устремно си се втурнал да се „натурализираш“, че чак страх ме хваща… — той се пресегна и с удивително подвижните си нокти сряза тънък ластар от растителния зелен воал. Пъхна го в уста и го задъвка замислено.
Човешки навик му е, просветна на Радослав. Тия челюсти хич не са пригодени да гризкат тревички…
— Премълчаваш ли нещо за сенките? Какво са наистина те?
— Радославе, има много видове Сенки. И да ти ги назова, не мисли, че ще схванеш същността им. Думите са просто звуци. И често повече крият понятията, вместо да ги означават… Сенките ми позволиха да се запозная с родителите си… Бил съм вече заченат, когато те тръгнали на бой. Загинали далеч от досегаемостта на Мъдреците, които иначе биха доловили смъртната им енергия и биха я записали. Но преди да поемат на поход, те изпълнили дълга си да съхранят своя опит и знания като сянка. Да, говоря си с тях…
Дичо потръпна, тъгата на Крилан го лизна с грапав език.
— Наистина печални са тия срещи. Сянката нищо ново не научава, не го прибавя към онова, което знае. Сянката не запомня събития, случили се, след като е била направена. Тя съществува в безвремие, докато някой се сети да я потърси. Не мога да се сдържа обаче да не влизам във връзка с тях… пък и вече не е толкоз мъчително… Всеки път ме питат кой съм. Казвам им, че съм техният син. Те се радват. Приказваме си. После си „тръгвам“, прекратявам контакта, те угасват, стават пак неактивни… Не, няма нищо зловещо или неестествено да ги виждам понякога. Сенките не са живи, Радо. Не страдат. Не са души на мъртъвци. Просто говорещи снимки, съхранени образи и мисли…
— Моите съболезнования, Иван-Крилане.
— Благодаря — крехко отвърна змеят. — За жалост… нямам подобни снимки на други мои скъпи създания. Само спомените си имам за тях. Радо, аз имах… имам… проклет Лъжовен език с неговите идиотски граматични времена! Може да е по форма правилно да се каже „аз обичах“ или „бях щастлив“, но по смисъл това е недопустимо! Обичта и щастието нямат минало или бъдеще. Те са сега. Като живота. Миналото го помним, за бъдещето мечтаем, но живеем сега! Родителите ми може да не са живи, но е тъпо да казвам „имах ги“! Сякаш аз вече съм в минало време!…