Престолът от драконова кост

— А! — каза непознатият. — Вече си се събудил. Добре.

Имаше типичния за Еркинланд акцент, но с долавяща се дълбочина, характерна за Севера. Той затвори след себе си вратата, прогонвайки от стаята част от шумовете на кипящата навън работа. Мъжът носеше дълго сиво свещеническо расо, което висеше на хилавото му тяло.

— Аз съм отец Странгиард. — Той седна в един стол с висока облегалка до Саймън. Освен стола и леглото, в което лежеше момчето, в стаята имаше ниска маса, върху която бяха сложени пергамент и няколко дреболии, и това изчерпваше цялото обзавеждане. Непознатият се настани удобно, наведе се напред и потупа Саймън по ръката.

— Как се чувстваш? Надявам се, по-добре?

— Да… предполагам, да. — Саймън се огледа. — Къде съм?

— В Наглимунд, но разбира се, това ти е известно. — Отец Странгиард се усмихна. — По-точно, ти си в моята стая и… в моето легло. — Той вдигна ръка. — Надявам се, че ти е удобно. Не е особено добре обзаведена — но, боже мой, колко глупаво от моя страна! Ти си спял в гората, нали? — Свещеникът отново се усмихна, леко и нерешително. — Би трябвало да е по-добре от гората, а?

Саймън стъпи на студения под и с облекчение установи, че е обут в панталони, макар че малко се притесни, като видя, че не са неговите.

— Къде са приятелите ми? — Една неприятна мисъл внезапно помрачи като облак мислите му. — Бинабик… мъртъв ли е?

Странгиард сви устни така, сякаш Саймън е изрекъл някакво богохулство.

— Мъртъв? Пресвети Усирис, не. Макар че не е добре, съвсем не е добре.

— Мога ли да го видя? — Саймън клекна, за да потърси обущата си. — Къде е той? Ами как е Мария?

— Мария? — Свещеникът гледаше озадачено пълзящия по пода Саймън. — А. Чувства се чудесно. Предполагам, че ще я видиш и нея.

Обущата бяха под масата. Когато Саймън ги обу, отец Странгиард се пресегна и взе от облегалката на стола една чиста бяла риза.

— Заповядай — каза той. — Моя е, но ти нещо бързаш. Какво искаш да направиш най-напред — да видиш приятелите си, или да хапнеш?

Саймън вече завързваше връзките на ризата.

— Бинабик и Мария. После ще ям — замислено промърмори той. — И Куантака.

— Жалко, че разполагаме с малко време — каза с укор отецът. — Ние в Наглимунд не ядем вълци. Предполагам, че ти е приятелка.

Саймън вдигна поглед и разбра, че едноокият се шегува.

— Да — каза той и внезапно се засрами. — Приятелка.

— Тогава да тръгваме — каза свещеникът и стана. — Наредено ми е да се уверя, че си добре нахранен. Така че колкото по-скоро те нахраня, толкова по-добре ще изпълня задачата си. — Той отвори вратата и в стаята нахлу светлина и глъчка.

Саймън премигна на яркото слънце и огледа високите стени на укреплението и огромния, обагрен в розово и кафяво силует на смътно виждащия се Велдхелм, на фона на който облечените в сиво стражи изглеждаха като джуджета. В средата на укреплението изпъкваха гъсто разположени ъгловати каменни постройки, в които нямаше и следа от ексцентричната красота на Хейхолт, от характерното за този град преплитане на стилове и епохи. Тъмните опушеносиви павета от пясъчник, малките неосветени прозорци и тежките врати, всичко изглеждаше така, сякаш е направено с една-единствена цел: да не допусне нещо да влезе.

Само на един хвърлей камък, в средата на оживения площад, група голи до кръста мъже цепеха дънери и редяха цепениците на една стигнала вече до главите им купчина.

— Какво правят? — попита Саймън.

Отец Странгиард проследи погледа му.

— А. Вдигат клада. Ще изгорим хуне — великана.

— Великана? — Той внезапно си спомни: ръмженето, косматото лице, нереално дългите ръце, протягащи се към него. — Не е ли мъртъв?

— О, мъртъв е. — Странгиард се отправи към главните постройки. Саймън изостана и хвърли един последен поглед на растящата грамада цепеници. — Някои от хората на Джосуа искаха да се позабавляват с тази история, разбираш ли, Саймън, да му отрежат главата, да я поставят на портите, такива неща. Принцът каза не. Каза, че наистина е бил зъл, но не е животно. Тези същества носели дрехи, знаел ли си? Използвали и тояги, по-точно сопи. Джосуа каза, че няма да излага на показ главата на никой враг само заради едното развлечение. Каза да го изгорим. — Странгиард се почеса по ухото. — Така че ще го изгорим.

— Тази вечер ли? — Саймън трябваше да ускори ход, за да не изостава от вървящия с големи крачки свещеник.