Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Кой… Кой си ти? — попита Еолаир, стреснат до степен да забрави нормалната си учтивост. — Да, влез.

Странният мъж не изглеждаше засегнат.

— Аз съм Джирики и-Са'онсерей. В този момент говоря от името на Зида'я. Дойдохме, за да върнем дълга си към принц Синах от Хернистир. — След тази официална реч лицето му внезапно грейна във весела усмивка. — А кои сте вие?

Еолаир бързо представи себе си и приятелите си. Изорн гледаше очарован, Уле беше бледен и объркан. На лицето на стария Краобан имаше странна подигравателна усмивка.

— Добре — каза Джирики, когато той свърши. — Това е много добре. Чух да споменават името ти днес, граф Еолаир. Имаме да говорим за много неща. Но първо, кой е господарят тук? Разбрах, че кралят е мъртъв.

Еолаир погледна замаяно Краобан и попита:

— Инахуен?

— Жената на краля е още горе в пещерите на Грианспог. — Гласът на Краобан изхриптя с нещо като смях. — Не пожела да слезе с нас. Мислех, че постъпва разумно. Може и да е била права.

— А Мейгуин, дъщерята на краля, спи. — Еолаир сви рамене. — Мисля, че аз съм този, с когото трябва да говориш, поне засега.

— Ще бъдеш ли така любезен да дойдеш с мен до нашия лагер? Или предпочиташ ние да дойдем тук и да говорим?

Еолаир не беше съвсем сигурен кои са тези „ние“, но знаеше, че никога няма да си прости, ако не изживее възможно най-пълно този момент. Мейгуин, във всеки случай, очевидно имаше нужда от почивка, която нямаше да се осъществи напълно, ако Тайг се напълнеше с мъже и сити.

— С удоволствие ще те придружим, Джирики и-Са'онсерей — каза графът.

— Само Джирики, ако бъдеш така любезен. — Ситът стоеше в очакване.

Еолаир и приятелите му излязоха с него през портите на Тайг. Палатките се издуваха пред тях като поле с прекалено порасли диви цветя.

— Имаш ли нещо против да те попитам какво е станало със стената, която Скали е построил около града?

Джирики се позамисли за момент.

— А, онова — каза той най-после и се усмихна. — Мисля, че вероятно говориш за делото на майка ми Ликимея. Просто бързахме. Стената се изпречи на пътя ни.

— Надявам се никога да не застана на пътя й — каза сериозно Изорн.

— Докато не се окажеш между майка ми и честта на Годишния танц, няма защо да се тревожиш.

Продължиха по влажната трева.

— Ти спомена за сделка със Синах — каза графът. — Щом можете да победите Скали за един ден… е, прости ми, Джирики, как е било възможно въобще да загубите битката при Ач Самрат?

— Първо, ние не съвсем победихме този Скали. Той и много от хората му избягаха в планините и към Замръзналото блато, така че има още работа за довършване. — Очите на сита се присвиха замислено. — Смятам, че ние сме някак си различни от онова, което сме били преди изминалите столетия. Много от нас тогава не са били родени и ние, децата на Заточените, не сме така предпазливи, както по-старите от нас. Страхували сме се от желязото по онова време, докато не сме се научили как да се защитаваме от него. — Той се усмихна със същата усмивка на ядосана котка, но после лицето му стана мрачно. Той отметна кичур коса от очите си. — И тези хора, граф Еолаир, тези римъри тук, не бяха подготвени за нас. Изненадата беше на наша страна. Но в предстоящите битки — а мисля, че те ще са много — никой няма да бъде така неподготвен. Тогава всичко ще е отново като при Ереб Иригу, мястото, което вие наричате Чука. Страхувам се, че ще има много убити… а моите хора могат да си го позволят дори по-малко от вас.