Диамантен меч, дървен меч [bg]

Посред цялата лудешка въртележка на боя Хеон внезапно забеляза окървавения Касапин. Магистърът-ренегат конвулсивно стискаше в едната си ръка меко светещ предмет, подобен на дребно яйце. С другата ръка той трескаво и припряно размахваше украсен с руни сатър, който обаче не му помагаше особено - плъховете висяха на гроздове по него, магът всеки момент щеше да рухне на колене... Пръстите му се свиха около светещо яйце.

- Касапин, недей! - кресна Бащата.

Магът падна. Тварите го покриха с мърдаща ръмжаща камара. Ядяха го жив!

Нечий меч удари купчината - навярно за да отърве злополучния Касапин от мъките. Над зеленикавите гнусни тела внезапно се вдигна изпохапана до кост ръка, покрита с язви от разяждаща отрова. Сгърчените пръсти продължаваха да натискат талисмана, който вече не сияеше в синкаво, а бе станал черен като въглен.

- Не, нед... - викна отново Хеон, но бликналият от строшеното яйце пламък превърна гърлото му и цялото му тяло в пепел.

Бе мъртъв, както и всички останали, затова никой не видя как кипящият огнен поток заля и коридори, и проходи, изгаряйки всичко живо на пътя си. Пламтящите потоци се втурнаха през мрака на катакомбите и където застигаха струпване от Мерзостни твари, ги превръщаха в жарка погребална клада. Освободената стихия стремително запълваше лабиринта катакомби, а заедно с това намери излаз и нагоре. Отворените от маговете на Дъгата трапове се превърнаха в огнени фонтани. Така започнатото от ордените опожаряване на града бе успешно довършено.

Пламна всичко, което можеше да гори. Черният град за едно мигване на очите се превърна в море от огън. Заревото се издигна сякаш до звездите, стана светло като през деня. В настъпилия ад напразно търсеха спасение хора и твари, забравили за лютата вражда помежду си. И ако огънят от подземията убиваше човеците мимоходом, то за тварите нямаше никаква надежда - бели капки огън търсеха и намираха гадините навсякъде, преследваха ги безпощадно, от тях не можеше да се избяга, не можеше да им се оказва съпротива.