V. [bg]

Отдясно на борда се виждаше някакво училище или семинария с часовникова кула, издигаща се от бастион, висок колкото локатор на радарна установка за наземни цели.

— И ние така стърчим на сухо — мрачно въздъхна Клайд.

— Англичаните щели да ни задържат тука на сухо, изолирани, докато се размине патакламата — дълбокомислено оповести Папи.

— А може би дори по-дълго. Дай ми цигара. Трябва да поправяме генератора и витлото…

— И да изстържем раковините от корпуса — възмутено добави Папи Ход. — Сигурно ще искат да чистим с пескоструй, докато сме на док. Макар че щом се върнем във Фили388, веднага ще влезем в ремонт. Та, Демби, все някаква работа ще ни намерят.

Двамата тръгнаха към изхода на кораборемонтния завод. Около тях на групи и колони се размотаваха моряците-отпускари от „Ешафод“. Подводниците също бяха покрити с брезент, с маскировъчна цел или за да ги предпазят от дъжда. Свирката извести края на работния ден и веднага Папи и Клайд попаднаха сред устремения към изхода порой от работници, наизскачали изпод земята, от корабите, от писоарите.

— Където и да отидеш, бачкаторите от доковете изглеждат все еднакви — отбеляза Папи.

Двамата с Клайд не бързаха. Работниците ги побутваха, изпреварваха — парцаливи, сиви. Когато Папи и Клайд стигнаха до портала, всички работници бяха изчезнали. Там ги очакваха само две стари монахини, седнали от двете страни на портала, с черни чадъри и сламени кошнички за подаяния на коленете. На дъната на кошничките се мяркаха по няколко шестпенсовки и един-два шилинга. Клайд остави крона, а Папи, който още не бе успял да смени валута, пусна долар в другата кошничка. Монахините се усмихнаха мимолетно и продължиха своето благочестиво бдение.

— Това пък какво беше? — попита с неадресирана усмивка Папи. — Входна такса ли?

Пътят им минаваше край внушително стърчащи руини, нагоре по невисок хълм, завиваше дъгообразно и влизаше в тунел. На другия край на тунела беше автобусната спирка: три пенса до Валета, хотел „Финикия“. Автобусът пристигна, двамата се качиха заедно с няколко изостанали работници и тълпа моряци от „Ешафод“, които се разположиха на задните седалки и веднага запяха. — Слушай, Папи — започна Демби Клайд, — знам, че не е моя работа, но…

— Шофьора! — долетя крясък от дъното на автобуса. — Хей, шофьора. Спри. Пикае ми се.

Папи се снижи на седалката и нахлупи безкозирката над очите си.

— Тилиду — промърмори той. — Това сигурно е Тилиду от машинното.

— Хей, шофьора! — извика Тилиду. — Ако не спреш веднага, ще се изпикая през прозореца.

Папи не устоя и се обърна да погледне назад. Няколко машинисти опитваха да издърпат Тилиду от прозореца. Шофьорът продължаваше да натиска газта с мрачно упорство. Работниците не говореха, само наблюдаваха внимателно. „Ешафодовците“ пееха: