Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Ноосфера.
— Да, ноосфера. Значи знаеш тази дума, добре. Много близко до истината е това човешко хрумване… Пътниците-Разказвачи са в същото време и генератори, които поддържат полето достъпно за не толкова вещи в осъзнаването раси. Държат всичко в паметта си и обменят знанията, новините… те не са само вестоносци, те са колективната памет на Кашеп, всички легенди, хроники… За беля, в началото атъланите някак смущаваха предаването на пресни вести…
— Те са живият интернет на планетата. Като така ли да си го представя?
— Амиии… затрудняваш ме. Нямам представа от интернет. Може и да е сполучливо сравнението ти.
— Че ти откога не си бил „оттатък“?
— Разкарах се оттам през осемдесет и девета година. Есента. Чувал бях за това чудо, ама при социализъма беше проблем да си вземеш домашен компютър, камо ли да общуваш с капиталистическата чужбина… Е, в наше село станеше ли дванайсет и половина — навсякъде се чуваше „Дойче веле“ от транзисторите…
— Разкажи ми за себе си, когато си бил човек — внезапно помоли Дичо.
— Ммм… Тъкмо се радвах, че съм се отървал от излишен багаж. Припомнянето е повторно изживяване за нас, Радо. Много по-ярко е за змейската психика от човешките спомени.
— Недей тогава — докопа се той до стомната.
Водата във фонтана се стичаше меланхолично. В комина скимтеше вятър.
— Алванд.
Змеят се размърда.
— Алванд — повтори Радослав с червено от пламъците на камината лице. — Огледах го. Вече започвам да ви различавам по-ясно, не само по пъстрините и цвета на кожата. Не сте ми вече еднакви като виетнамци. И… разбирам, че е красавец, макар и всички да сте просто съвършени. От моя гледна точка. Ти не толкова. Навярно те имат за грозничък. Говоря ти откровено, като приятел. Не. Не като. Въпреки гнусния номер от твоя страна — вдигна предупредително ръка, макар Крилан да не даваше признаци, че иска нещо да каже. — Но явно така разбирате нещата, вие драконите. Та мисълта ми е, ако Алванд се превъплъти в човешко същество, жените ще се влюбват в него от пръв поглед, а мъжете няма да се дразнят от това. Даже без змейското си излъчване, само заради фасадата и поведението. И нищо чудно… Верена да предпочете него. Все пак ѝ е по-близък от мен… и от който и да е човек.
По пода скрибуцаха две стъклонурки, уруруйчето вяло се преструваше, че ги напада, но те не му обръщаха внимание и обираха трохите покрай софрата.
— Искаш да ти възразя.
Стомната на Радослав избълбука отново.
— Да.
— Не бих могъл. Нищо чудно да се окажеш прав. Но това са глупави приказки. Нима не вярваш в обичта си? Нима не си сигурен в нея?
— Мамка му! Пред Алванд нищо не струвам! Той е змей! По-силен, по-интелигентен, по…
— Струваш толкова, колкото те оценява обичта ти, Радо.
— Лесно ти е така да говориш! Лесно ти е да раздаваш мъдрост на тъпия човек, да сияеш колко си умен!…
Крилан чак се отмести, сякаш стреснат от избухването, но се отяде:
— Ами ти защо не помълчиш, за да постигнеш същия ефект на умност?
— Не се нуждая от непрекъснати напътствия, поучавания, разяснения! Не съм последният тъпанар! — кресна ядосано Дичо.
Змеят премълча. Радослав затвори очи. Прикри лице от жарта на огнището. Хладина докосна горещите бузи. Смотолеви неловко:
— Извинявай. Бива ме само да обиждам…
— Стига бе, Радо! Змейовете изобщо не сме докачливи. Може да живеем дълго, но нямаме време за губене в сръдни. Думите са просто думи. А делата — то е вече друго… поне в рамките на Лъжовните езици е така. Изборът е твой, животът е твой. Колкото до помощта — искай я, защото тук можеш да не я чакаш да дойде сама. Искай си нещо направо, без намеци. И отказвай също директно. При нас така е прието. Ще ти благодарят, когато им посочиш грешките. Няма да ти се оправдават, когато не са съгласни с теб, че грешат. Тогава значи наистина не грешат, значи са преценили отвсякъде твърденията и действията си.
— Бях груб, Иване. Съжалявам.
— Знам, че одеве не чувах теб, Радо. Чувах да говори твоето огорчение. Пак ще ти го кажа с риск да си речеш, че отново те поучавам: Тук не гонят за думи. Думата не е действие. Между слово и постъпка има някакъв път… от който можеш и да се върнеш обратно. Противодейства се на действие. С нашите сетива и скорост на реакция то може да се предугажда. Но шамар да зашлевиш за дума при нас се смята за прекаляване…
— А вие не обичате да прекалявате.
— Да… въпреки че плесницата понякога е напълно адекватен отговор на нечиста дума. Знам също, че си нещо по-голямо от собствените си комплекси и емоции. Но е разбираемо, дето още не им държиш юздите. Малцина хора го могат вътрешно, не да се владеят и се сдържат само отвънка. Ама си прав… Наистина отстрани е лесно. Наистина прекалявам. Човешки навик. Това май пак беше поука, нищо че този път косвена… Сетих се за предишния си живот — поясни змеят унило.