Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Куантака го беше захапала за глезена изотзад. В мрака вълчицата приличаше на сива сянка, която не спираше да скача връз краката на чудовището. Звярът изръмжа и посегна да я удари, но не улучи. Втория път обаче хвана вълчицата с огромната си ръка и започна да я блъска в храстите.
А после отново се обърна към Саймън. Момчето вдигна факлата и видя горящите черни очи на звяра, в които се отразяваше блещукащата светлина — и в този миг от шубраците изскочиха множество силуети; воят им приличаше на вятър, който свисти в хиляди високи кули. Кучетата заобиколиха великана като буен океан. Бяха навсякъде, скачаха и хапеха огромното туловище, а приличащият на гръмотевица глас раздираше въздуха. Звярът замаха с ръце и навсякъде полетяха изпотрошени тела. Едно от тях удари Саймън и го бутна на земята, при което факлата се изплъзна от ръката му. На мястото на всяко убито куче обаче се появяваха нови пет.
Когато Саймън, чието съзнание беше изпълнено с безумни, трескави видения, запълзя към факлата, внезапно всичко беше залято от светлина. Огромното туловище на ревящия звяр се олюляваше сред сечището. И се появиха хора и коне: изправящи се на задните си крака коне и крещящи хора. Някакъв тъмен силует се надвеси над Саймън и ритна факлата му. Съвсем близо до момчето спря кон, чийто ездач седеше на седлото и държеше дълго копие. Миг по-късно копието вече стърчеше от гърдите на обкръжения звяр като огромен черен пирон. Чудовището нададе последен смразяващ кръвта рев и се строполи сред глутницата побеснели хрътки.
Ездачът слезе от коня. Край него тичаха мъже с факли и гонеха хрътките. Светлината освети профила на мъжа, който беше хвърлил копието, и Саймън се изправи на колене.
— Джосуа! — каза той и залитна. Последното, което видя, беше слабото лице на принца, обляно от жълтеникавата светлина на факлата, и разширените му от изненада очи.
Той ту се пробуждаше, ту отново изпадаше в несвяст. Един мълчалив мъж, който миришеше на кожа и пот, го беше качил на коня си и го стискаше здраво през кръста, докато се изкачваха по Стайл.
По камъните тропаха копита и момчето осъзна, че наблюдава как вървящият пред него кон размахва опашка. Навсякъде горяха факли.
Оглеждаше се за Мария, Бинабик — за останалите… къде бяха всички?
Вървяха през някакъв тунел с каменни стени, в който ехтяха ритмичните удари на сърцата им. Не, на копитата. Тунелът изглеждаше безкраен.
Пред очите им постепенно се показа вградена в камъните дървена врата. Тя бавно се отвори, отприщвайки порой от светлина, която се изливаше подобно на вода, изтичаща през пробитата стена на някой бент, и очерта силуетите на застаналите на входа мъже.
После групата се спускаше по дълъг открит склон. Конете яздеха в стройна редица, а факлите приличаха на безкрайно дълга блестяща змия, виеща се надолу по пътеката, докъдето виждат очите. Навсякъде около тях се простираше голо поле, осеяно единствено с метални копия.
Около стените, които се виждаха пред тях, имаше още повече факли, а стражите не откъсваха поглед от спускащото се по хълма шествие. Докато следваха неравната пътека, каменните стени ту заставаха току пред очите на конниците, ту леко се издигаха. Нощното небе беше толкова тъмно, сякаш се намираха в пещера, но в някаква осеяна със звезди пещера. Главата на Саймън беше клюмнала настрани и той се почувства така, сякаш заспива или пропада в дебрите на черното небе — беше му трудно да разбере какво точно става.
„Наглимунд“ — помисли младежът, когато светлината на факлите заля лицето му и той чу виковете и песните на мъжете пред стените. После светлината се отдръпна и той отново потъна в мрак.
Трета част
Пленник на снеговете
30. Хиляди хищнически нокти
Някой като че ли цепеше вратата с брадва — замахваше, удряше и сечеше дървото.
— Докторе! — извика Саймън и седна. — Това са войниците! Войниците са дошли!
Но не беше в покоите на Моргенес. Лежеше на едно малко легло в спретната стаичка, завит с пропити от пот чаршафи. Звукът от цепенето на дърво не спираше; след миг вратата се отвори и глъчката се усили. В стаята надникна едно непознато лице, бледо, с издължена брадичка и кичур оредяла коса, която изглеждаше със същия медночервен цвят, какъвто добиваше на светлина косата на Саймън. Единственото му око беше синьо. Другото беше покрито с черна превръзка.