Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Има ли тук други градове? — попита Пол.
— О, да, въпреки че до най-близките и в двете посоки има много километри. — Клуру присви очи и се загледа надолу по канала. — Не трябва да тръгваш да ги търсиш дори и по каналите без голяма предварителна подготовка. Опасни земи. Свирепи животни.
Очите на Гали леко се разшириха.
— Като онова във водата!… — започна той.
И тогава в небето над тях нещо силно избръмча. Щом Гали и Пол погледнаха нагоре, светлината се промени. За миг яркото жълтеникаво небе стана болнавозеленикаво, сякаш по него премина син облак, а въздухът около тях стана почти твърд.
Пол примигна. Каналът и небето само за секунда като че ли се сляха в едно искрящо кълбо. А после всичко си беше както преди.
— Какво е това? И снощи, като плувахме по реката, стана същото.
Клуру отново усилено жестикулираше, за да отпъди злото.
— Не зная. Странни бури. Напоследък имаше няколко такива. Предполагам, че боговете са се разгневили — борят се помежду си. Ако не бяха започнали още преди няколко месеца, щях да помисля, че ги предизвикваш ти, защото наруши табуто на празненството. — Погледна го сърдито и продължи: — Макар че и ти не си подобрил настроението на боговете.
Големият канал описваше обширни завои покрай хълмовете, на които беше построен Туктубим. Щом лодката зави към един страничен канал, който водеше към града, Пол се загледа в ширналите се силно напукани ниви и в спечената кал. Разбираше защо дъждът е на такава почит при уламарите. Трудно беше да се повярва, че нещо би могло да превърне тези плоски, изсушени полета в плодородни, но Клуру бе казал, че благо дарение на Големия канал — на няколко километра край него — всеки клас зърно на Марс е отраснал и стадата е имало какво да пасат. Големият канал беше тънка пулсираща нишка живот в огромната пустиня. Година без дъжд — и половината население щеше да умре.
Каналът сега не беше така оживен, както по изгрев или по залез. Жегата караше повечето хора да си стоят вкъщи, но на Пол той му се струваше почти задръстен от лодки — и големи, и малки. В повечето имаше по един или двама нимбори като Клуру, но в някои се возеха и войници талтори или други, чиито одежди съвсем не бяха военни. Пол се досети, че са търговци или правителствени чиновници. Някои от тези лодки даже бяха по-големи и по-украсени от жреческата ладия, която бе спряла на острова. Бяха така отрупани с позлата и орнаменти, с драперии от спускащи се на талази платове и претъпкани с тежки, украсени със скъпоценни камъни велможи, та беше цяло чудо, че още не са се запътили към дъното. Помисли си, че под тежестта на гротескно претрупаното си облекло биха потънали и талторите благородници.
Клуру вкара лодката в един по-тесен канал, който се раздвояваше под хълмовете. Оттук те вече виждаха самия град. Беше сгушен точно под билото, сякаш загледан надолу в подредените като ветрило ферми покрай сложната система от по-малки канали, захранвани от Големия канал. Туктубим се възправяше пред тях като коронясан император и кулите му от злато и сребро блещукаха под обедното слънце.
— Но как можем да се качим чак дотам с лодка? — попита Гали, втренчен в множеството кули.
— Ще видиш — поразвесели се Клуру. — Само дръж очите си широко отворени, малко пясъчно жабче.
Тайната се разкри, щом стигнаха до първия от серията шлюзове; над тях на етажи бяха подредени още дузини, всеки — снабден с огромни помпи колела. Дори и в момента Пол забеляза как кораб с бели платна се вдига към най-високия шлюз. Изглеждаше като играчка, но той знаеше, че сигурно е някой от огромните търговски плоскодънни кораби — като онези, чиито дири караха малката им лодка да подскача по водата на Големия канал.
Почти целият следобед мина, докато лодката се изкачи до средата на пътя. Не беше позволено на нимборите да изкачват лодките си по-високо и затова я оставиха в малко пристанище, странно построено на склона на хълм. Клуру ги поведе по главния път и започнаха да се изкачват по-нататък. Пътят беше дълъг, но не и труден — сандалите от рибешка кожа, които им беше намерил Клуру, се оказаха изненадващо удобни. От време на време се спираха да пият от чучурите, които капеха в корита край пътеката, и да си починат в сянката на огромни червени скали, прорязани от златни и черни нишки.
Пред огромната градска порта стояха воини. На тях като че ли им беше по-интересно да наблюдават шествието, отколкото да разпитват някакъв си нимбор и двама пришълци от друг свят. Парадът си струваше да се види — потни нимбори носеха благородници в покрити златни носилки, други яздеха същества, които отчасти приличаха на коне, отчасти — на влечуги. Почти всички бяха резедави като Клуру. Тук-там сред блъскащата се тълпа Пол забелязваше святкаща синя плът или блещукането на бледи пера. Всеки път дъхът му спираше, макар и да знаеше, че тази надежда е фалшива: надали щяха да позволят на жената, която търсеше, да се разхожда посред бял ден по улиците на Туктубим. Сигурно я държаха някъде под специално наблюдение — може би в гъсталака от кули в центъра на града.