Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Можеше лесно да разтопи пътека през снега, както го беше направил в бурята, но ако се появеше още едно от онези летящи същества, тя щеше да го отведе право към тях. Лисица притича из снега вдясно от тях, съвсем бяла освен черния връх на пухкавата си опашка, и ги погледна бдително. Тук-там зайчи стъпки бяха осеяли снега, а по-нататък забеляза следи от котка, големи колкото на леопард. Навярно тук се срещаха още по-големи животни, може би нещо нелетящо, родствено на онова торбесто същество с бръчкава кожа. Нещо, на което никак не му се искаше да се натъкне, но съществуваше възможността онези… летци… да вземат разораната просека, която той оставяше сега след себе си, за следа от някое животно.
Въпреки това си пробиваше път от дърво до дърво, този път съжалявайки, че не са повече и по-близо едно до друго. Разбира се, ако беше така, нямаше да намери Авиенда сред виелицата — той я стисна по-силно, тя изръмжа, изгледа го намръщено и той отново я отпусна — но сега определено щеше да му помогне. И в този момент ги видя.
На по-малко от петдесет крачки от тях, между него и портала — точно пред портала; съвсем ясно усещаше притегнатия сплит, който го задържаше — бяха застанали четирима конници и над двадесет пешаци. Тези на конете всъщност до една бяха жени, загърнати в дълги дебели и обшити с пухкава кожа наметала; две от тях носеха по една сребърна гривна на лявата си китка, свързана с помощта на дълга каишка от същата блестяща материя със сребрист нашийник на врата на облечена в сиво жена без качулка, стояща в снега. Другите спешени бяха мъже в тъмни кожени облекла и с брони, боядисани в зелено и златисто, с покриващи се пластове метални плочки по гърдите и ръцете до лактите, както и отпред по бедрата. Копията им бяха със зелено-златисти пискюли, дългите им щитове бяха боядисани в същите цветове, а шлемовете им приличаха на глави на огромни насекоми, зад чиито челюсти се мяркаха лицата им. Единият от тях явно беше някакъв командир, защото нямаше копие и щит, а беше въоръжен с извит меч, стърчащ над рамото му. Плочките на лъскавата му броня бяха посребрени, тънки зелени перца, като пипала, стърчащи от шлема му, увеличаваха илюзията за насекомо. Сега вече Ранд знаеше къде бяха попаднали. Беше виждал такива брони. И жени, окаишени по този начин.
Той пусна Авиенда зад някакво дърво, което смътно приличаше на бор, само че бе с гладка сива кора, прошарена с черни нишки, посочи напред и тя кимна мълчаливо.
— Двете жени на каишките могат да преливат — прошепна й той. — Би ли могла да ги блокираш? — И бързо добави: — Не прегръщай още Извора. Те са пленнички, но въпреки това могат да предупредят другите, а дори и да не го направят, жените с гривните сигурно ще го почувстват.
Тя го изгледа озадачена, но не си загуби времето с глупави въпроси като откъде знае; той беше сигурен, че тези въпроси ще завалят по-късно.
— Жените с гривните също могат да преливат — отвърна му тя също така тихо. — Но усещането е много странно. Слабо. Сякаш никога не са го упражнявали. Не мога да разбера как е възможно.
Ранд можеше. Дамане бяха тези, които трябваше да могат да преливат. Ако две жени по някакъв начин се бяха изплъзнали от сеанчанската мрежа, за да станат вместо това сул-дам — а от малкото, което знаеше за тях, това никак нямаше да е лесно, тъй като сеанчанците изпитваха всяка отделна жена през годините, в които можеха за първи път да се проявят признаци за преливане — те със сигурност нямаше да посмеят да се издадат.
— Можеш ли да заслониш и четирите?
Тя го изгледа лукаво.
— Разбира се, че мога. Егвийн ме научи да владея няколко потока едновременно. Мога да ги блокирам, да ги овържа и да ги увия с потоци на Въздух преди да са усетили какво става. — Самодоволната й усмивка изведнъж се стопи. — Достатъчно бърза съм, за да се справя с тях и конете им, но така всичко друго ще остане за теб, докато успея да ти се притека на помощ. Ако някой се отскубне… Сигурно могат да мятат копията си от това разстояние и ако някое от тях те промуши… — Тя измърмори нещо ядосано и не довърши изречението. Накрая вдигна очи към него с най-свирепия поглед, който бе виждал досега. — Егвийн ми разправяше за Церителството, но тя знае малко, а аз — още по-малко.
За какво пък можеше да се ядосва сега? „По-лесно е да се опиташ да разбереш слънцето, отколкото една жена“ — помисли си кисело Ранд. Том Мерилин му го беше казал веднъж и си беше чистата истина.