Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Глава 32
Късо копие
Обсъждането не продължи дълго. Въпреки виелицата, фучаща извън убежището им, можеха да се доберат до портала, като използват одеялата и постелките за наметала. Авиенда се залови да ги разпределя, докато той сграбчи сайдин, изпълвайки се с живот и смърт, с разтопен пламък и втечнен лед.
— Раздели ги по равно — каза й той. Знаеше, че гласът му е студен и безчувствен. Ашмодеан му беше казал, че може да го преодолее, но досега не бе успял.
Тя го изгледа учудена, но му отговори само:
— Ти имаш повече неща за покриване.
И продължи както си знаеше.
Нямаше смисъл да спори. От опита му, от Емондово поле до Девите, ако една жена решеше да направи нещо за теб, единственият начин да й попречиш е да я вържеш здраво, особено ако това включва жертва от нейна страна. Изненадващото беше това, че не прозвуча злъчно и не го ужили затова, че е мекушав влагоземец. „Не е възможно да мисли, че няма да се случи повече.“ Но подозираше, че мисли точно това.
Той запреде тънък като пръст поток на Огън, сряза в една от стените очертанията на врата и разшири процепа отгоре. Смая се, когато отвън нахлу дневна светлина. След като пусна сайдин, двамата с Авиенда се спогледаха учудени. Знаеше, че е изгубил чувството си за часовете — „Ти изгуби чувството си за годините“, — но му се струваше невъзможно да са прекарали вътре толкова дълго. Където и да се намираха, бяха невъобразимо далече от Кайриен.
Той забута с ръце заледения блок, но ледът не помръдна, докато не подпря с рамо и не натисна с всички сили. Тъкмо когато му хрумна, че може да го направи много по-леко със Силата, блокът се килна навън и той залитна в студената, свежо бяла дневна светлина. Но не падна. Изправи се, подаде съвсем леко главата си навън и огледа преспите, навени около редките ниски дървета, които не познаваше, и още, навярно покриващи храсти или канари.
Ранд отвори уста… и забрави какво се канеше да каже, защото нещо премина във въздуха на по-малко от петдесет стъпки над главата му — някакво торбесто сиво туловище, много по-голямо от кон, с бавно шляпащи широки криле, издадена мазолеста муцуна, ноктести лапи и тънка като на гущер опашка, помахваща отзад. Главата му сама се изви, за да проследи полета на съществото над дърветата. На гърба му се виждаха две закачулени фигури — личеше, че оглеждат земята. Ако не беше показал само главата си и ако случайно не се беше оказал точно под летящото чудовище, сигурно щяха да го забележат.
— Остави одеялата — каза той на Авиенда и й описа какво е видял. — Може би ще се окажат дружелюбни, а може би не, но бих предпочел да не го проверявам. — Във всеки случай не беше сигурен дали държи да се срещне с хора, яздещи такова нещо. Ако изобщо бяха хора. — Ще се промъкнем към портала. Колкото можем по-бързо, но крадешком.
Като по чудо, тя не му възрази. Докато й подаваше ръка да й помогне да се покатери по ледения блок — това също беше чудо, — тя я прие само с един гневен поглед, след което отвърна:
— Не споря, когато предлагаш смислени неща, Ранд ал-Тор. — Доколкото Ранд си спомняше, далеч не беше така.
Земята пред тях се бе изпънала равна под дебелата си снежна завивка, но на запад се издигаха стръмни, покрити с бяло планински вериги, чиито остри върхове пронизваха облаците. Не му беше трудно да установи посоките, защото слънцето тъкмо изгряваше — половината от златния му диск се издигаше над океана. Той зяпна пред тази невероятна гледка. Земята се спускаше под достатъчен наклон пред него, за да види вълните, разбиващи се яростно сред облаци пяна в скалист, насечен бряг на около половин миля пред тях. Океан на изток, простиращ се безбрежно до хоризонта и слънцето. Ако снегът не беше достатъчен, това му подсказа със сигурност, че са попаднали в земя, която не познава.
Авиенда се взря удивена в стърчащите канари и блъскащите се в тях вълни, след това го изгледа намръщено — и се досети. Може и никога да не беше виждала океан, но карти беше виждала.
Полите й пречеха да върви в снега и Ранд загази напред, почти изравяйки пътя им с тялото си като понякога затъваше до кръста. Тя ахна, когато я сграбчи в ръце и я понесе, и го изгледа свирепо.
— Трябва да се движим по-бързо, отколкото можеш с тези поли — каза той. Тя престана да го гледа толкова сърдито, но не обгърна врата му с ръка, на което той почти се надяваше. Вместо това скръсти ръце на гърдите си и си придаде търпелива физиономия. Търпелива и малко нацупена. Каквито и промени да бяха избуяли в нея след онова, което бяха направили през нощта, не беше се променила напълно. А той не разбираше защо това му донесе облекчение.