Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
— Трябваше да почукам. — На вратата на собствената си спалня? — Знам, че не ти се иска да бъдеш около мен. Не е необходимо да го правиш. Каквото и да искат от теб Мъдрите, каквото и да казват, просто ще се върнеш при шатрите им. Не трябва да се приближаваш повече до мен. Всъщност, ако го направиш, аз… аз ще те изгоня. — Защо се поколеба при тези думи? Когато беше будна, тя го засипваше с ярост, хладина и горчивина, а когато заспеше… — Това беше пълна лудост. Можеше да се убиеш. — Отново бе започнал да гали косата й. Като че ли не можеше да се спре. — Ако отново направиш нещо толкова безумно, ще ти счупя врата. Имаш ли си изобщо представа колко ще ми липсва да чувам дъха ти в нощта? — Ще му липсвал ли? Та този неин дъх направо го влудяваше! От двамата лудият беше тъкмо той. Трябваше да сложи край на това. — Ще се махнеш и толкова, дори да се наложи да те върна в Руйдийн. Мъдрите няма да могат да ме спрат, ако заговоря като Кар-а-карн. Така няма да ти се налага отново да бягаш от мен.
Дланта, която не можеше да спре да гали косата й, замръзна, когато тя се размърда. Усети, че се е стоплила. Беше много топла. Трябваше да се увие благопристойно с едно от одеялата и да се отдръпне от нея. Тя отвори очите си, ясни и тъмнозелени, и много сериозно се взря в него. Лицата им бяха почти едно до друго. Не изглеждаше изненадана, че го вижда, нито се отдръпна. Той отдръпна ръцете си от нея, започна да се отмества боязливо, но тя го сграбчи за косата и болезнено я дръпна.
— Обещах на своята посестрима да те пазя. — Сякаш говореше повече на себе си, отколкото на него, с тих и безизразен глас. — Бягах от теб, колкото можех, за да защитя честта си. А ти ме последва дори тук. Пръстените не лъжат, а повече да бягам не мога. — Гласът й се втвърди, пълен с решимост. — Няма да бягам повече.
Ранд понечи да я попита какво иска да му каже с всичко това, но тя го сграбчи и с другата си ръка и придърпа устата му към своята. И тук разумната му мисъл секна. Празнотата се разтроши и сайдин изчезна. Не мислеше, че може да се спре, дори да го иска, само че не мислеше, че го иска, а тя, изглежда, определено не искаше той да го иска. Всъщност последната донякъде понятна мисъл, която го споходи, беше, че не би могъл да спре нея.
Доста време след всичко това — два часа, а може би три, трудно му беше да прецени — той лежеше проснат върху постелките, с одеялата отгоре, с длани под главата си, и гледаше как Авиенда опипва в почуда хлъзгавите бели стени. Бяха задържали удивително количество топлина: не му се налагаше отново да посяга към сайдин, било за да прогони студа, или за да се опита да стопли въздуха. Не бе направила нищо друго освен да прокара пръсти през косата си, преди да стане, и се движеше без никакъв свян от голотата си. Разбира се, беше малко късно да се срамува от такава дреболия като това, че няма дрехи. Безпокоил се беше, че ще я нарани, докато я измъкваше от водата, но по нея личаха по-малко драскотини, отколкото по него, и те сякаш с нищо не засягаха хубостта й.
— Какво е това? — попита тя.
— Сняг.
Започна най-старателно да й обяснява какво е снегът, но тя само клатеше глава, отчасти изумена, отчасти с неверие. За човек, отраснал в Пустошта, замръзналата вода, падаща от небето, изглеждаше навярно нещо толкова невъзможно, колкото летенето. Според всички хроники единственият път, когато в Пустошта изобщо бе валял дъжд, бе когато той самият го предизвика.
Той не можа да сдържи въздишката си на съжаление, когато тя започна да навлича долната си риза.
— Мъдрите могат да ни оженят веднага щом се върнем — каза той.
Авиенда го изгледа. Не съвсем недружелюбно, но не и съвсем приятелски. По-скоро с решимост.
— Какво те кара да мислиш, че един мъж има право да ме помоли за това? А и ти принадлежиш на Елейн.
— Авиенда, но ние току-що… Ние двамата… О, Светлина, та сега ние просто сме длъжни да се оженим. Не че аз ще го направя, защото съм длъжен — добави той припряно. — Искам го. — Всъщност съвсем не беше сигурен в това. Смяташе, че може би я обича, но също така му се струваше, че може би обича и Елейн. А и по някаква причина Мин също продължаваше да се прокрадва в мислите му. „Ти си също такъв развратник като Мат.“ Но поне веднъж можеше да направи това, което е редно, защото беше редно.