Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Набързо уви Авиенда от главата до петите с всичко, което имаше — одеялата, дрехите й и постелките. Всяко късче защита беше жизненоважно. Очите й бяха затворени и тя не помръдваше. Той отгърна одеялата, колкото да сложи ухо на гърдите й. Сърцето й биеше толкова забавено, че не беше сигурен дали изобщо го чува. Дори четирите одеяла и няколкото черги не бяха достатъчно, а не можеше да прелее зной в тялото й така, както бе загрял земята — дори с най-тънката възможна струйка Огън най-вероятно щеше да я убие. Усещаше присъствието на сплита, който бе използвал, за да задържи портала отворен, някъде на миля или две оттук, през виелицата. Ако се опиташе да я отнесе толкова надалече, и двамата щяха да загинат. Трябваше им някакъв подслон, и то тук, веднага.
Той преля потоци на Въздух и снегът започна да се отмества по земята срещу вятъра, набивайки се в плътни квадратни стени, на три крачки една от друга, със зейнал вход, след което се заиздигаха още по-високо, уплътнявайки снега, докато той не заблестя като лед, и се закривиха в свод, покриващ заслона. Ранд вдигна Авиенда на ръце и залитайки пристъпи в мрачната вътрешност, изтъка и затегна пламъци, танцуващи в ъглите, за да стане светло, и преля още, за да струпа сняг, който да запуши и входа.
Щом вятърът престана да нахлува, стана по-топло, но нямаше да е достатъчно. Приложи една от хитрините, на които го беше научил Ашмодеан, за да сплете Въздух с Огън, и въздухът около тях се стопли още повече. Не посмя да затегне и този сплит — ако заспеше, топлината можеше да нарасне и да стопи снежната колиба. Освобождавайки сплита, който топлеше въздуха, той загря земята достатъчно, за да отнеме леденината й, след което отново се залови с другия сплит.
Пъхна длан под одеялата и опипа брадичката, после рамото й. Косата й бе започнала да се размразява и по лицето й се застичаха струйки вода. Ако той беше премръзнал, тя беше ледена. Нужно й беше всяко късче топлина, което можеше да й предложи, а да затопля въздуха повече не смееше. Вътрешността на стените вече блестеше от тънък слой стопен лед. Колкото и премръзнал да се чувстваше, у него имаше повече топлина, отколкото у нея.
Съблече дрехите си и се пъхна в завивките до нея, като метна отгоре влажните си дрехи — щяха да ги стоплят поне още малко. Усещането от допира й, нараснало от Празнотата и сайдин, се сля с усещането за самата нея. Пред кожата й и най-меката коприна щеше да изглежда груба. Сравнен с кожата й, сатенът беше… „Не мисли.“ Той отметна влажния кичур коса от лицето й. Можеше да я подсуши, но косата й вече не изглеждаше толкова студена, а и бездруго нямаше какво друго да използва освен одеялата и дрехите им. Очите й бяха затворени; гръдният й кош бавно започна да се надига, плътно опирайки се в него. Главата й лежеше на ръката му, с брадичка, опряна в гърдите му. Ако не беше студена като самата зима, можеше да приеме, че спи. Толкова кротко, без сянка от гняв. И така красива. „Не мисли.“ Проехтя като рязка команда, някъде извън празнотата. „Говори.“
Опита се да заговори за първото нещо, което му хрумна, за Елейн и объркването, което двете й писма бяха предизвикали у него, но това скоро накара мислите му за златокосата Елейн да се отнесат отвъд Празнотата, за това, как я целува из потайните кътчета в Камъка. „Не мисли за целувки, глупако!“ Превключи на Мин. Никога не беше мислил за Мин по този начин. Е, няколкото сънища можеха и да не се броят. Мин щеше да го зашлеви през лицето, ако се опиташе да я целуне, или да му се изсмее и да го нарече „кратуна, тъпкана с вълна“. Само че, изглежда, говоренето за която и да е жена все му напомняше, че сега е прегърнал жена, по чието тяло няма никакви дрехи. Изпълнен със Силата, той усещаше аромата й, всяка частица от плътта й така ясно, сякаш шареше с дланите си по… Празнотата се разтърси. „Светлина небесна, ти само се мъчиш да я стоплиш! Дръж ума си чист от тези свинщини, човече!“
Мъчейки се да изтласка натрапчивата мисъл от главата си, той заговори за надеждите си, свързани с Кайриен — да донесе мир и край на глада, да привлече държавите около себе си без повече кръвопролития. Но тази приказка също си имаше собствен живот и своята собствена неизбежна пътека — към Шайол Гул, където трябваше да се възправи срещу Тъмния и да загине, ако Пророчествата бяха верни. Струваше му се проява на страхливост да заяви, че се надява да преживее някак това. Айилците не познаваха страх; най-плахият от тях беше храбър като лъв. „Разрушението на света унищожи слабите — беше чувал да казва Баел, — а Триделната земя унищожи страхливците.“
И той започна да говори за това къде биха могли да се намират, къде ли ги беше довела тя със своя див и неразумен бяг. В някое далечно и странно място, с толкова сняг по това време на годината. Какъв ти неразумен бяг? Чиста лудост. Но все пак разбираше, че е побягнала от него. Побягнала от него. Колко ли го мразеше, след като бе решила да побегне колкото може по-надалече, вместо просто да го помоли да я остави да се изкъпе насаме?