Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Покрай Верена останах с впечатление, че сте всеядни.
— По принцип можем да бъдем — съгласи се Крилан и погледна с въпросителен вид дали да продължи да приказва. Радослав кимна едва-едва. — Векове сме работили не само над нашите умове, но и над нашите тела. За да оползотворяваме колкото може повече видове енергия, но най-вече за да „правим магия“. Змейският организъм допуска да поема какво ли не, но за успешен метаболизъм на „екзотично гориво“ е необходима и самодисциплина… Трудно ми е да ти го обясня… Предразположени сме, но всяко високоорганизирано и осъзнато разумно същество би го могло повече или по-малко. Обаче не си мисли, че можем да караме само на слънчева светлина. Не сме кактуси. А даже и те поемат вода, минерали. Нуждаем се и ние от вещество, желателно е ограника, пък нека и трици да са… А Верена, тя е и човек, но и змейско детенце. Змейчетата ядат месо, защото растат. И после известно време след смяната на деветата, последната змейска кожа пак похапват мръвка, особено в полусезоните — напролет и наесен. Но възрастните шаркани са вегетарианци.
— И ламите ли?
— Да.
— Тогава откъде такива нокти, зъби…
— За самоотбрана.
Известно време ядяха в мълчание.
— Още ли ми се сърдиш? — виновно погледна Крилан.
Радослав опипваше с език своите зъби.
— Чакам да ми мине — отвърна и продължи да дъвче.
Приключи, без да пропусне да обере соса със залче, и доволно облиза пръсти. Постави широко ръце на софрата и още с пълна уста попита:
— Да си ми виждал лунния камък?
Змеят завъртя глава като перископ на подводница:
— Тц. Да не би Пилето да го е забутало някъде?
— Аха, сигурно — преглътна той и с видимо съжаление чукна празното вече гърне. — Трябва да се обръсна. Можеш ли да ми намериш ножче?
— Мога да го направя аз. С нокът.
Дичо почеса с известно съмнение избуялата си брада. Представи си как обръснатите страни ще хладнеят приятно. Да, наистина е добре да разкара тая четина.
— Да не ме заколиш?
— Айде сега, приказки! Ти повече имаш мерак да ме изкормиш… май.
— Изпи два литра вино.
— Само за да го усетя, ми трябват поне още пет пъти по толкова. Нека три да са.
— Пяна?
— Ще си направиш, байно.
— След малко. Сега ме мързи. Наядох се като прасе.
Той се катурна на пейката, върху която Крилан предвидливо бе хвърлил вълнено космато одеяло. За него Радослав бе попитал дали не е бъкано с върколашки бълхи, което почти го обиди… ала после видя дяволито извитите ъгълчета в устните на човека. Докато се смееше на шегата, Крилан си помисли колко е далеч вече от старите си човешки навици. В това имаше нещо приличащо на носталгия, но пък не бе и лишено от удоволствие.
Напуснах. Сега ще е добре да пристигна наистина целият.
Полулегнал, Радослав съзерцаваше пламъците в огнището.
— Няколко пъти чух да се споменават Сенки някакви…
Змеят се смръщи, но добросъвестно му отвърна:
— Всеки достатъчно дълго живял шаркан прави за поколенията запис на спомените си върху кристал. Вдъхва своята Сянка в структурата на камъка. Отпечатък на паметта, разбираш ли? Удобното е, че можеш да задаваш въпроси на Сянката, не само да я „четеш“, и тя да ти разказва или показва. Потапяш се в живян някога си живот… Но на теб още ти е рано за това. Човешкото ти съзнание ще се препълни, пък и не всичко ще разтълкуваш. Даже аз внимавам да питам Сенките, при все че съм в драконово тяло. Само недей да ги мислиш за духове-призраци…
— Така, както го описваш, точно на такова прилича! Ами… ако един змей загине, преди да е сварил да си запише… мемоарите?
— Почти винаги Мъдреците успяват да уловят Смъртния повей. До голяма степен змейската памет е аналогична на холограма. За да се направи запис, е нужен един-единствен достатъчно обемен фрагмент от енергията, кодирана с характеристиките на личността на загиващия.
— Кристалите със Сенките, и те ли са в крипти? — сети се Радослав. — В Грота, при скрижалите ви от злато?
— Всъщност… не, има ги кажи-речи във всяко обитаемо жилище.
— Къде са? — огледа се Дичо.
— Гадинките, които кръсти „стъклонурки“, служат и за това. Корубата им е мъчно разрушима. Пък и информацията се копира във всеки узрял индивид. Телепатично. Нищо не се губи, дори при смъртта на някое животинче… Нищо не се губи… — повтори Крилан и леко кривна към друга тема: — Както и при Пътниците-Разказвачи! И при тях нищо не се губи. И те общуват помежду си мисловно, обаче малко по-различно и от съхранителите, и от директните телепати. Правят го чрез едно, да го наречем, „информационно поле“…