Престолът от драконова кост

— Това няма ли да ги доведе право при нас?

— Ще я запаля чак когато стане нужно — отговори той, — но поне ще имаме нещо… нещо, с което да се бием.

Лицето й беше в сянка, но Саймън усещаше, че го гледа. Тя много добре разбираше колко би могло да им помогне нещо такова. Момчето обаче се надяваше — и то много силно, — че Мария ще осъзнае необходимостта от такъв начин на действие.

Свирепият вой на хрътките беше вече съвсем близо. Саймън чуваше пращенето на счупените под краката им съчки и високите викове на преследвачите. Пукотът на съчките се чуваше все по-силно, точно над мястото, където бяха те, и шумът непрекъснато приближаваше — прекалено силен, за да бъде причинен само от кучета, мислеше с разтуптяно сърце Саймън и удари с огнивото. Сигурно бяха ездачи. Една искра проблесна, но барутът не се разпали. Храстите пращяха, сякаш през тях минаваше каруца.

„Запали се, по дяволите, запали се!“

В шубраците над скривалището им нещо се счупи. Мария се вкопчи толкова силно в ръката му, че го заболя.

— Саймън! — извика тя, а после барутът изпращя и се разгоря: на върха на клона разцъфна трептящо оранжево цвете. Саймън вдигна факлата и я протегна напред. Пламъците танцуваха. Нещо си пробиваше път през дърветата и чупеше с трясък клоните, които му пречеха. Куантака се отскубна от ръцете на Мария и нададе вой.

„Кошмар!“ — това беше единственото, което Саймън помисли, докато вдигаше факлата. Светлината се разстла наоколо и освети онова, което стъписано стоеше пред тях.

Беше великан.

В последвалия безкрайно дълъг миг на вцепенение Саймън се опитваше да осмисли това, което виждаха очите му — надвисналото над него същество, което сякаш се олюляваше сред подскачащите пламъци на факлата. Отначало го помисли за мечка, защото цялото беше покрито със светла рунтава козина. Но не, краката бяха твърде дълги, а черните ръце — прекалено човешки. Когато се наведе напред, косматата му глава се озова на три лакътя над Саймън. От лицето му с човекоподобни черти гледаха две присвити очи.

От всички страни до слуха им достигаше вой, сякаш пееше някакъв призрачен хор от демони. Звярът протегна дългата си ръка, раздра рамото на Саймън с острите си нокти и го блъсна назад, при което момчето за малко не изпусна факлата. Пламъкът й освети Мария. Очите й се бяха разширили от ужас; тя влачеше отпуснатото тяло на Бинабик, опитвайки се да го махне от пътя на съществото. Великанът отвори уста и прогърмя — това беше единствената дума, с която можеше да се опише тътенът, който нададе. После отново се нахвърли върху Саймън. Момчето отскочи, спъна се в нещо и падна, но преди Звярът да се добере до него, надигащото се в гърдите му ръмжене премина във вой на болка. Той политна напред и почти се строполи на земята.