Владетелят на кулата

— Чакат — бе казал чичо ѝ, седнал до напалената камина в библиотеката с дебело одеяло на коленете, синьото шишенце и червеният цвят му бяха подръка. — И защо не? Няма къде да отидем.

Както бе предсказал брат Харин, здравето му се влошаваше с всеки ден, бузите му хлътваха, а всяка костица и кръвоносен съд на ръцете му изпъкваше релефно под изтънялата жълтееща кожа. „Очите му още са ясни обаче“ — мислеше си Рева.

Досега бе останала вярна на обещанието си — правеше му компания и потискаше отчаяното си желание да изтича на крепостната стена дори когато, на втория ден от началото на обсадата, роговете засвириха тревога. Дори тогава Рева остана в имението, обикаляше като дива котка от стая в стая, докато най-сетне не пристигна вестта, че атаката е отблъсната без затруднения. Днес обаче чичо ѝ бе отстъпил, защото воларианците бяха предприели масиран щурм, а той нямаше силите да ги види със собствените си очи.

— Господа — поздрави Рева Антеш и Арентес, които ги посрещнаха с поклон — нея и Велис — при бойниците над портата.

— Имаме ли официална оценка на числеността? — попита Велис.

— Реших, че е по-добре да не правим такава, милейди — отговори Антеш. — Числото е голямо, а хората ни са уплашени и без да им повтаряме постоянно срещу каква чет са изправени.

Рева пристъпи към парапета на бойниците и обхвана с поглед воларианската войска. Палатките им се простираха сякаш безкрай в утринната мъгла и приличаха повече на град, отколкото на лагер. Поне две хиляди пехотинци се придвижваха в строй през равнината, други се спускаха по хълма на запад. Ала друго задържа погледа ѝ — зад укрепленията си от насипана пръст воларианците строяха някакви високи дървени рамки.

— Това ли са им обсадните машини? — попита Рева.

— Досега не сме видели обсадни машини, милейди — отговори лорд Арентес. — Онова там са обикновени кули. Ще ги качат на големи колелета и ще ги дотъркалят до стените.

— Подготвил съм запалителни стрели — каза Антеш. — Имаме и достатъчно гърнета с масло.

— Доста кули строят, като гледам — отбеляза Аркен. Напоследък носеше кожен елек като Антеш, а с дългия си лък и с колчана със стрели не се разделяше.

— Значи ще имаме много мишени, млади ми сър — каза му Антеш. Въпреки демонстративната му самоувереност Рева долови в тона му известно напрежение. „Не е глупав“ — помисли си. Подозираше, че лордът на стрелците всъщност много внимателно е преценил числеността на противника.

— Кога да очакваме щурма? — попита тя.

— Веднага щом приключат с кулите, предполагам — отвърна Антеш. — Едва ли искат да се мотаят тук по-дълго от необходимото. Решили са да завладеят цялото кралство, а тази обсада ангажира твърде много от хората им.

Рева погледна отново към дървените рамки и ѝ се стори, че междувременно кулите са пораснали още на височина. Свали плаща си. Отдолу носеше лека плетена ризница, която беше открила в опразнената оръжейница на имението, стегна колана за меча си през гърдите, чака че оръжието да остане на гърба, а дръжката му да стърчи зад дясното рамо — от Ал Сорна знаеше, че така ще може да го вади по-лесно и бързо. Протегна ръка към Аркен и той ѝ даде лъка от бряст и колчан стрели.