Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Име имаш ли?
— Да, господарю. Номер трийсет и четири.
Роб с номер. Специалист, обучен от най-ранно детство за конкретна дейност. „Този тип едва ли е на повече от двайсет и пет, но бас ловя, че е убил повече хора от мен, при това без да бърза.“
— Аз не съм господар — каза той на Трийсет и четири. — А ти не си роб. Свободен си.
Не личеше тази новина да зарадва роба, на лицето му се изписа единствено объркване. Отговори странно, с интонация, сякаш цитира нещо наизустено:
— Веднъж изгубена, свободата не може да се върне. Онези, които не се раждат свободни, са поробени от слабостта на кръвта си. Онези, които биват поробени на по-късен етап от живота си, губят своята свобода посредством собствената си слабост.
— Това звучи като нещо, което си прочел — отбеляза Френтис.
— Кодекс на Управляващия съвет, том шести.
— Е, вече можеш да забравиш и за Съвета, и за империята. Далече си и от двете, а в това кралство роби няма.
Трийсет и четири го погледна предпазливо.
— Значи не сте ме довели тук, за да получите отмъщение?
— Откакто се помниш, правиш само онова, което ти наредят, прав ли съм?
Трийсет и четири кимна, бръкна под туниката си и извади малко стъклено шишенце, което носеше на верижка около врата си.
— Имам нужда от това. Да облекчи болката… моята болка. Така се справям със задълженията си.
Френтис спря погледа си върху светложълтата течност в шишенцето и усети ехо от прежната принуда в гърдите си.
— Ако спреш да го вземаш?
— Ами… изпитвам силна болка.
— Вече си свободен човек и сам ще решиш дали да го вземаш, или не.
— Какво искате от мен?
— Имаш умения, които ще ни бъдат от полза.
Появи се Давока, метна край огъня чувалчето със зърно, което носеше от Дома на ордена, и се намръщи при вида на роба. Взе паницата, която ѝ подаде Иллиан, загреба с лъжица от супата и веднага я изплю.
— Ти повече няма да готвиш — уведоми тя Иллиан, взе тенджерата и изля супата в туфа тръстики наблизо. Отиде в палатката си и се върна с нож, плячка от воларианците. Подхвърли го на момичето. — Ще се учиш на лов. Арендил, направи друга супа.
Иллиан погледна доволно ножа в ръката си, после се усмихна широко и го размаха към Арендил.
— Хайде да проверим примките — каза Давока и взе копието си. Спря пред Френтис и изгледа намръщено Трийсет и четири. — На този му намери друго място — тихо каза тя. Не го искам близо до децата.
И с тези думи се отдалечи, последвана от Иллиан, която подтичваше подире ѝ.
— Не съм дете — подвикна ѝ момичето. — След година и половина ще съм достатъчно голяма да се омъжа.
Арендил ритна празната тенджера и измърмори:
— Аз пък съм наследник по кръв на ренфаелския престол.
Френтис стана и даде знак на Трийсет и четири да го последва.
— Искам да ти покажа нещо.
Джанрил седеше срещу пленника и точеше меча си с брус. Воларианецът беше едър мъж, забележителни мускули се издуваха по дължината на ръцете му, които бяха извити назад около ствола на един бряст и вързани със здраво въже. Лицето му цялото беше в синини и ожулвания, едното му око се беше затворило от оток, а устните му бяха сцепени наскоро.
— Нещо? — обърна се Френтис към Джанрил.
Сержантът поклати мълчаливо глава и присви очи при вида на Трийсет и четири.
— Може би той ще помогне — обясни Френтис.
Джанрил сви рамене, стана и срита краката на вързания. Мъжът вдигна рязко глава, здравото му око се разшири от тревога, после пленникът се опомни и го присви предизвикателно.
— Носеше това, когато го пленихме. — Френтис посочи медальона, който сега висеше на врата на Джанрил, гравиран сребърен диск с изображение на верига и бич. — Смятаме, че може да е важна персона.
— Такива медальони носят майсторите в гилдията — каза Трийсет и четири. — Означава, че петдесет надзиратели са на негово пряко подчинение. Виждал съм и преди този мъж, когато флотата се събираше. Ако не греша, той отговаря лично пред самия генерал Токрев.
— Сериозно? — каза Френтис и се дръпна настрани, така че пленникът ясно да вижда Трийсет и четири. — Това е интересно.
При вида на Трийсет и четири здравото око на пленника се разшири значително.
— Нашият новобранец има въпроси към теб — каза Френтис на воларианеца.
Оставиха ги за известно време сами — Трийсет и четири клечеше до пленника, а той говореше ли, говореше, думите се лееха от сцепената му уста почти без колебание. Бившият роб изобщо не го беше докоснал.