Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Воларианският капитан явно беше опитен воин, защото светкавично престрои войниците от авангарда си в бойна формация и поведе трийсетината конници в галоп срещу нападателите, всички протегнали напред дългите си мечове.
Френтис спря, запъна нова стрела в лъка си и вдигна ръка, вперил поглед в големия светъл камък, който беше сложил по-рано край пътя. Когато първият ездач се изравни с камъка, Френтис смъкна рязко ръка.
Те изригнаха от тревата край пътя, повече от двайсет ръмжащи чудовища, чийто лай звучеше повече като рев, и се спуснаха с дълги скокове към нападащата кавалерия. Коне и хора се разпищяха в паника и ужас, когато зъбите намериха плът, чудовищата сваляха ездачи от седлата и бързо довършваха повалената си плячка. Мечове проблясваха сред мелето, но съпротивата бе кратка и безнадеждна.
Френтис изчака писъците да утихнат и се приближи чак тогава. Толкова много кръв се бе проляла за толкова кратко време, че сякаш червена мъгла висеше над заколението. Неколцина от стрелците обърнаха гръб на страшната гледка, превити от напъни за повръщане.
Звярът седеше върху разкъсания труп на воларианския капитан и ближеше почервенелите си лапи. Като видя Френтис, изскимтя тихо и запълзя напред да близне ръката му.
— Боец — каза Френтис и приклекна да прегърне стария си другар. — Кой е добро старо кученце, а? Добро куче, добро.
Битката около фургоните беше кратка, но грозна, охраната от наемници и ариергардът от волариански войници оказаха сърцата съпротива, но не толкова, че да затруднят сериозно Давока и бойците с нея. Все пак успяха да съкратят с пет първоначалната им бройка. Френтис завари Давока да удържа с мъка Иллиан, която се мяташе в ръцете ѝ, плюеше и се опитваше да ритне трупа на един надзирател със забит в гърдите нож. Потокът от цинизми, който се лееше от устата на момичето, наведе Френтис на мисълта, че Иллиан може и да не е цветето в саксия, за което я бе мислил доскоро. След още миг-два силите на девойката се изчерпаха и тя увисна в ръцете на Давока, обляна в сълзи.
— Съжалявам — прошепна тя. — Ама той ме пипна. Не трябваше да ме пипа.
Арендил се трудеше край пътя, отключваше оковите на редица пленници. Имаше малка рана на челото, но извън това не изглеждаше пострадал. Френтис плъзна поглед по бившите пленници и видяното не го изненада — предимно млади мъже и жени, подбрани заради красотата или силата си. Изглеждаше парадоксално, но високите стандарти на воларианците в подбора на роби бяха в негова полза, защото осигуряваха отлични новобранци за растящата му армия.
— Ермунд! — Арендил зяпаше с разширени очи един човек сред множеството пленници, широкоплещест мъж с белези по носа и пресни следи от бич по торса. Мъжът се вгледа объркано в момчето, което вървеше към него.
— Арендил? Сънувам ли?
— Не е сън, добри ми сър. А вие как се озовахте тук? Майка ми, дядо?…
Мъжът залитна и Френтис помогна на момчето да го заведат при един от фургоните. Опряха го на колелото и Френтис му даде манерка с вода.
— Това е Ермунд Люен — обясни Арендил на Френтис. — Първият от рицарите на дядо ми.
— Кучетата на Дарнел дойдоха в имението — каза рицарят, след като се напи до насита. — Петстотин и повече. Твърде много бяха да се бием с тях. По мое настояване баронът избяга с майка ти. Колкото до мен и хората ми… е, успяхме да ги задържим за известно време, забележителна битка беше… — Главата на рицаря увисна, човекът буквално заспиваше прав от изтощение.
— Ще му намеря кон — каза Френтис, докосна Арендил по рамото и се отдалечи.
Няколко коня бяха оцелели след кучетата и битката. Френтис нареди да ги хванат и да ги заведат в лагера, защото инструктор Ренсиал спешно се нуждаеше от компания. Горкият съвсем си беше загубил ума: или се взираше с празен поглед пред себе си, или изреждаше имената на всички коне, за които се е грижил някога. Виж, за името на Френтис така и не можеше да се сети и продължаваше да го нарича „момчето“.
Хвана юздите на едно от животните, прекрасен жребец с копринена черна козина и разширени в паника ноздри заради миризмата на кучетата, които все още се хранеха с труповете на пътя. Успокои с няколко тихи думи жребеца и го поведе към изтощения рицар. Спря, видял Джанрил Норин да крачи пред редица от шестима оцелели волариански войници. Размахваше лениво меча си и им говореше:
— Никой от вас ли не може да пее, сериозно? Липсва ни музика в нашия лагер и вече ми става скучно. — Спря, завъртя се с лице към тях и резна с върха на меча си бузата на първия в редицата. — Пей!