Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Еолаир се изправи.

— Прости ми, стари приятелю, но бих искал да я видя сега. Тогава ще изпитам по-голямо удоволствие от бирата.

Старецът сви рамене.

— Тя е в старата си стая. Една жена се грижи за нея. — Той изглеждаше по-заинтересуван от халбата си, отколкото от съдбата на единственото оживяло дете на краля.

Графът го изгледа за момент. Какво беше станало с онзи Краобан, когото познаваше? Старецът изглеждаше с объркана глава, сякаш го бяха цапардосали със сопа.

Имаше твърде много други неща, които го безпокояха. Еолаир излезе от залата, като остави другите да пият и да зяпат олющената резба.

Мейгуин наистина спеше. Буйнокосата жена, която седеше до леглото й, му беше сякаш позната, но Еолаир едва я удостои с бегъл поглед, после коленичи и хвана ръката на Мейгуин. На челото й имаше мокра кърпа.

— Ранена ли е? — Тук май имаше нещо, което Краобан беше скрил — може би беше зле пострадала.

— Да — отговори жената. — Но ударът беше лек и тя вече се възстанови. — Жената повдигна кърпата, за да покаже на Еолаир синината на бледото чело на Мейгуин. — Сега просто си почива. Това беше велик ден.

Еолаир рязко се обърна и я изгледа. Тя изглеждаше разсеяна като Краобан, очите й бяха разширени и побъркани, устата й потрепваше.

„Тук всички ли са полудели?“ — запита се той.

Мейгуин се размърда и той пак се обърна към нея. Очите й се отвориха, отново се затвориха, после пак се отвориха.

— Еолаир? — Гласът й беше омаломощен от съня. Тя се усмихна като малко дете, без следа от раздразнителността, която беше проявила, когато го беше изпратила на път. — Наистина ли си ти? Или това е само пореден сън…

— Аз съм, господарке. — Той стисна ръката й. В този момент тя изглеждаше малко по-различна, отколкото когато беше момиче и той за пръв път бе усетил сърцето си да запърха. Как бе могъл да й се сърди, независимо какво беше казала или направила?

Мейгуин се опита да седне. Червеникавата й коса беше разрошена, очите — все още полузатворени. Бяха я сложили да легне облечена. Само краката й, които се подаваха изпод одеялото, бяха боси.

— Видя… Видя ли ги?

— Кого да съм видял? — попита тихо той, макар че знаеше добре за кого говори. Отговорът й обаче го изненада.

— Боговете, глупчо. Видя ли боговете? Бяха толкова прекрасни…

— Боговете?!

— Накарах ги да дойдат — каза тя и се усмихна сънено. — Дойдоха заради мен… — Тя отпусна главата си на възглавницата и затвори очи. — Заради мен.

— Трябва й сън, граф Еолаир — каза жената зад него. В гласа й имаше нещо безапелационно, което го накара да настръхне.

— За какви богове говори? — попита той. — Ситите ли има предвид?

Жената се усмихна със самодоволната усмивка на посветена.

— Има предвид това, което казва.

Еолаир стана и сдържа гнева си. Тук трябваше да се разкрият много неща. Щеше да изчака по-благоприятен момент.

— Грижи се добре за принцеса Мейгуин — каза той и тръгна към вратата. Това беше повече заповед, отколкото молба. Жената кимна.