Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Граф Еолаир! Мирка да ни благослови, радвам се да те видя!

Графът се смъкна от коня и прегърна съветника.

— И аз, Краобан, и аз. Какво е станало?

— Ха! Повече от това, което мога да ти разкажа, застанал тук на вятъра. — Старецът странно се изкиска. Изглеждаше объркан — състояние, в което Еолаир никога не бе очаквал да го види. — В името на всички богове, повече, отколкото мога да ти кажа. Ела в Тайг. Ела, ела да хапнеш и да пийнеш.

— Къде е Мейгуин? Добре ли е?

Краобан вдигна очи, воднистият му поглед изведнъж стана напрегнат.

— Тя е жива и щастлива — отговори той. — Но ела. Ела и виж… Както ти казах, това е повече, отколкото мога да ти разправя. — Старецът го хвана за лакътя и го задърпа.

Еолаир се обърна и махна на другите.

— Изорн, Уле, елате! — После потупа Краобан по рамото. — Може ли нашите хора да получат нещо за ядене?

Без да се разтревожи, Краобан махна с костеливата си ръка.

— Там някъде. Някои от хората в града може би са се позапасили с това-онова. Обаче има много работа, Еолаир, много работа. Човек просто не знае откъде да започне.

— Какво е станало? Ситите изгониха Остроносия, така ли?

Краобан го задърпа за ръката и го поведе към голямата зала.

Графът на Над Мулах едва успя да хвърли бегъл поглед към двадесетината сити на върха на хълма. Бяха погълнати от работата по построяване на лагера си и дори не вдигнаха очи, когато Еолаир и другите минаха край тях, но дори от разстояние той успя да види особеността им, странните им, но грациозни движения, тихото им спокойствие. Макар че на някои места работеха заедно доста много сити, както мъже, така и жени, той не ги чу да говорят — но вършеха работата си с плавна еднообразна упоритост, която беше толкова смущаваща, колкото и чуждите им лица и движения.

С приближаването им към Тайг беше все по-лесно да се видят следите на окупацията на Скали. Грижливо отглежданите градини бяха изровени, каменните алеи — разрушени. Еолаир проклинаше Остроносия и неговите варвари, после отново се питаше какво е станало с окупаторите.

Отвъд големите порти на Тайг нещата не бяха по-различни. Стените бяха оголени от мазилката, реликви бяха откраднати от нишите си, а подовете бяха набраздени от следите на безброй обути в ботуши крака. Залата, където крал Лут беше давал приеми, бе в по-добро състояние — Еолаир предположи, че е била седалище на тан Скали — но все пак и в нея имаше признаци, че северните грабители не са били излишно почтителни. Множество стрели стърчаха настръхнало от високите тавани — висящите изрязани от дърво фигури се бяха оказали съблазнителни мишени за блокираните от зимата воини на Калдскрайк.