Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Клуру прекрачи борда и се прехвърли на прага, после се обърна и подаде ръка на Пол.
— Лицето ти изглежда много странно. Да не би да те боли глава? Тогава е съвсем наложително да ми погостувате с детето.
По пладне слънцето беше силно. Клуру беше може би единственият възрастен жител на Нимбортаун, който не се бе скрил отлъчите му и стоеше навън. Гледаше да бъде колкото може повече на сянка, сгушен под козирката на съседната сграда, докато гостът му телар се бе опънал в средата на покрития с рибешка кожа покрив и се наслаждаваше на жегата. Пол се мъчеше по всякакъв начин да прогони проникналия чак до костите му студ от дългото стоене във водата. Гали, след като се бе натъпкал със супа и хляб, подпомагаше храносмилането си, като бясно се гонеше с местните деца.
— Ама наистина си луд. Не можем ли да влезем? Ако постоя още малко на тази ужасна жега, и аз ще откача като тебе — оплака се Клуру.
— Разбира се. — Пол стана и последва домакина си по стълбата и в бараката. — Аз не… се бях замислил — и той приседна в ъгъла на голата стая. — Нищо ли не може да се направи? Каза, че тук имало и други хора от нейния народ. Защо не предприемат нещо?
— Пфу! — Клуру поклати отвратен дългата си муцуна. — Ти още ли мислиш за нея? Не ти ли стига светотатството, че си видял нещо, което не бива да виждаш? Що се отнася до вонарите, те уважават сключения от тях древен договор. Преди нея са били принесени в жертва поне триста летни принцеси — защо да се тръшкат заради още една?
— Но тя е… — Пол изтри лицето си, сякаш така можеше да изтрие от ума си и преследващите го спомени. — Аз я познавам. Познавам я, да му се не види! Но не помня откъде.
— Не я познаваш — отсече нимборът. — Само на талторите е позволено да я виждат. На хора не от този свят и на скромни хорица като мене — никога.
— Е, снощи аз успях да я видя, макар и случайно. Може би съм я виждал и другаде, но не си спомням къде.
Той чу, че Гали пищи, и бързо надникна навън, но той викаше от радост, а не от страх. Момчето явно чудесно се разбираше с новите си приятели нимбори. Дори и още да скърбеше за убитите в Стридената къща деца, не му личеше.
— Паметта ми нещо се е сбъркала, но мисля, че това е било доста по-отдавна — изведнъж продължи Пол. — Според мене май имаше някакъв проблем.
— Може би наистина си шпионирал и преди лятната принцеса и боговете са те наказали. Или те мъчи някаква болест. Или над тебе тегне проклятие. Не познавам теларите много добре, за да мога да ти кажа — намръщи се Клуру. — Трябва да поговориш с някого от твоя народ.
Пол рязко се извърна.
— Познаваш ли някого?
— Дали имам приятели телари? Не, нямам. — Клуру се изправи и възлестите му стави изпукаха. — Но със сигурност ще има хора от другите светове на пазара в Туктубим през този празничен сезон. Ако искаш, ще те заведа. Първо трябва да ти намеря някакви обувки, и на момчето — също. Иначе краката ти ще станат като прегорели мръвки.
— Искам да отида на пазара и да разгледам Туктубим. Ти нали каза, че там държат и лятната принцеса?
Клуру сведе глава и изръмжа. За миг заприлича досущ на куче.
— Богове! Твоята лудост няма ли край? Забрави я!
Пол се намръщи.
— Не мога. Но ще се опитам да не говоря за нея пред тебе.
— Нито пък зад мене. Нито пък вляво или вдясно от мене. Повикай момчето, теларе. Аз нямам семейство, така че нищо не ни пречи да тръгнем още сега. Ха! Тази свобода е едно от малките предимства на това, да нямаш гнездо. — В гласа му се долавяше известна тъга й Пол осъзна малко засрамен, че въпреки любезността и гостоприемството на Клуру те не бяха проявили особен интерес към неговия живот. Роден сред най-низшата марсианска класа, държан в почти крепостни условия от талторите благородници, животът на Клуру надали беше много весел.
— Пол, виж! — извика отвън Гали, като цапаше радостно. — Раурау ме хвърли във водата, но аз плувам!
Великият град Туктубим не се виждаше — намираше се горе, на високите скали, ала въпреки че беше само на около километър и половина, през хълмовете нямаше пряк път. Затова Клуру ги натовари на лодката си и отново тръгнаха по канала. Пол си помисли, че път не беше проправен, за да се осуетят възможностите за бунтове на крепостните.
Щом тръгнаха от Нимбортаун, Пол най-накрая успя да види скалите в целия им ръст — под обедното слънце изглеждаха тьмночервеникавокафяви. Горе почти невидими стърчаха иглените върхове на десетина кули — от града се виждаше само това. Щом скалите останаха назад и лодката направи широк завой покрай хълмовете, си пролича колко огромна е червената пустиня. И от двете страни на Големия канал, ограничавани само от далечните планини и от кръстосаните по-малки канали, пясъците се простираха докъдето поглед стига — един преливащ, тихо свистящ ален океан.