Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Летете високо, тогава… — промълви, а после разгърна криле, сякаш се канеше да излита. После гласът му изпълни Грота:
— Командирът Алванд да отведе ятото при Стратезите! По настоятелна молба на Военния съвет Събранието няма да привиква и обсъжда другите ударни ята. Внимание! Обявявам край на Събранието! След три ури ще се открие Ново Събрание! Ще разпределим помощни ята и екипажи на зертоните! Ще уведомим и Алем-Алема сестра на Старшия рояк! Край на Събранието! Почивка три ури!
Чак по-късно Дичо си даде сметка за важността на казаното от Говорителя.
За шарканите започваше нова епоха.
7.
Радослав седеше до шадравана и наблюдаваше мрачно играта на уруруйчето, което се забавляваше да търкаля по пода полупрозрачен ивичест камък. Дебнеше го, после го гонеше, заплашително му цвърчеше. Навярно в този момент животинката бе най-жизнерадостното създание в целия пещерен палат.
Крилан лежеше с унил вид пред камината.
Мълчанието продължаваше вече доста дълго и змеят не издържа:
— Радо, моля те, разбери ме. Дадох дума да не споменавам за предложението на Алванд към Верена. А и след като тя нищо не ти е съобщила в посланието, значи няма защо да се тормозиш…
— Добре! — прекъсна го Радослав. — Подсети ме как се съблича това чудо.
— Дискът на лявото рамо. Завърташ три пъти наляво и четири пъти надясно. Закопчаването става по обратния ред.
Доспехите се разтвориха като разрязана какавида и се смачкаха на пода в метална купчинка. Дичо повдигна бронята, мачкаше я, въртеше, тръскаше и сумтеше.
— Нещо не е наред ли?
— Няма ни шевове, ни закопчалки… И що за метал е това?
— Сплав е, с много сложен състав и микроструктура. Сглобки, шарнири и всякакви механизми, изградени на молекулно равнище, са част от нея. Такава вещ не се кове, нито пък в пещ се изпича. Тя расте, както растат коралите. Има едни червейчета, полурастения-полуживотни, живеят в колонии и отделят метали, от които строят килийки.
— Благодаря за информацията — отвърна Радослав сухо, хвърли бронята обратно на пода и прошляпа с боси крака в съседното помещение. Там вече бълбукаше поръчаната гореща „вана“.
Крилан остана във всекидневната на временния „апартамент“ сам. За да избяга от скуката, той размести няколко камъка в пеещото фонтанче, в опит да промени мелодията. Успя, ала не беше доволен. Помъчи се още малко, но звученето все тъй бе далеч от желаното. Колко по-лесно е с касетофон, каза си и заряза това занимание. Замислен обходи палата. Върху масата се търкаляха вещи на Радослав, включително раздърпан бележник и няколко свитъка, в които Дичо си бе водил някакви записки. Разрови ги с нокът.
Тихият гонг сепна змея — вечерята пристигаше точно навреме, за да му даде по-смислено занимание. Той подреди съдовете върху софрата, която постави между огъня на камината и водата на шадравана. Метна небрежно няколко ленени салфетки и добави цепеници в огнището. Подуши апетитните миризми, изплъзващи се от гърнетата. Накрая тури в средата на масата един светилник и го запали с дъха си. Двете стомни земеморско вино като че ли бяха прекалено близо до огъня, затова ги премести. Избута с опашка столчето-пейка така, че когато Радослав седне, гърбът му да се топли от горящите дърва, а сам се настани от другата страна на масата. Облегна се на близкия сталактон.
Радослав обаче продължаваше да се къпе. Чуваше се как пуфти и доволно плиска вода в „банята“. Крилан си затананика нещо неопределено, зяпайки към тавана. Потупваше в такт с края на опашката.
— Радо! Манджата ще изстине!
Не последва никакъв отговор.
— Ей сега… — обади се той след малко. — А онези металови полипи, къде се въдят? Тук на Ишчел?
Змеят тайничко се зарадва.
— На Земята, но в друга реалност. Там има само океан с огромно съдържание метални соли. Направо си е отровен. Доколкото знам, обитава се само от дребни колониални организми. Няма интелигентни видове. Интелигентни според нашите разбирания. Но се опитомяват лесно…
Крилан се поколеба пред стомната, която се бе озовала току до устата му, поднесена от собствената му опашка. Отпи малко и я остави, а опашката си затисна с лапа.
Тропането на дървените налъми изпревари появата на Радослав. Мократа му коса стърчеше като бодли на кактус. Бодливо оставаше все още и настроението му. Той седна и започна да отхлупва наредените пред него гърнета.
— Нещо като китайска храна. Много готина. Реших да не прекалявам и махнах клечките. С вилица ще ти е по-лесно.
— Твоето същото ли е?
— Без мръвките.
— Защо?
— Змейовете не ядем месо.
Дъвчейки, Дичо повдигна вежди. Преглътна, отхапа от питката, гребна с вилицата и рече: