Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— И на мен не ми харесва — отвърна графът, — но не мога да си представя, че цялата войска на Скали ще се крие в засада заради нашите стотина-двеста души.

— Еолаир е прав. — Изорн засенчи очите си с ръка. Времето беше все още студено, но слънцето беше изненадващо ярко. — Хайде да влезем и да изпитаме съдбата.

Уле потисна Възражението си и сви рамене. Тримата минаха през грубите порти, които бяха построили римърите. Хората им ги последваха, като си приказваха разтревожено.

Беше достатъчно смущаващо да видиш стена около Хернисадарк. В спомените на Еолаир никога не беше имало такава, дори древната стена, която обграждаше Тайг, беше останала само поради уважението на хернистирците към отминалите дни. По-голямата част от старата стена се беше срутила отдавна и останалите части от нея стърчаха на големи разстояния като малкото останали зъби в устата на старец. Но тази груба и все пак яка преграда около най-вътрешната част на града беше построена съвсем неотдавна.

От какво се страхуваше Скали, чудеше се Еолаир. От останалите хернистирци — един победен народ? Или от собствения си съюзник, Върховния крал Елиас, на когото нямаше доверие?

Колкото и да беше смущаващо да видиш новата стена, още по-смущаващо беше да се види какво бе станало с нея. Гредите бяха обгорени и почернели, сякаш бяха ударени от мълния, а една част, достатъчно широка, за да мине отряд воини в редици, беше унищожена напълно. Няколко струйки дим още се виеха над разрушения участък.

Мистерията около случилото се с жителите на Хернисадарк беше частично разкрита, когато групата на Еолаир кривна към една улица, някога наречена Пътя на Тетаин. Това име не се беше задържало дълго след великото Хернистирско кралство и хората обикновено я наричаха Пътя към Тайг, тъй като водеше нагоре по хълма право в голямата зала. Сега, когато навлязоха в широкия кален проход, видяха голяма тълпа на върха на хълма, струпани край Тайг хора като овце край буца сол. Любопитни, но все още предпазливи, Еолаир и другите поеха нататък.

Щом графът видя, че повечето от тълпата, гъмжаща по ниските склонове на хълма Херн, явно са хернистирци, сърцето му подскочи. Когато неколцина от най-външните се обърнаха, изплашени от отряда въоръжени конници, той побърза да ги успокои.

— Граждани на Хернисадарк! — извика той и се изправи на стремената. Още хора се обърнаха, като чуха гласа му. — Аз съм Еолаир, графът на Над Мулах. Тези хора са мои приятели и няма да ви сторят зло.

Реакцията беше изненадваща. Най-близките го поздравяваха и му махаха, но не изглеждаха много развълнувани: след като го погледнеха за миг, отново насочваха вниманието си към върха, макар че никой от тях нямаше по-добра позиция от него — нали беше на кон, а той не можеше да види пред себе си нищо, освен пръснатата тълпа.