Диамантен меч, дървен меч [bg]

Рижият маг я разчекна и нагласи, да му е по-удобна, след което разтвори наметалото си.

- И гърдите не са лоши, колега, дори бих казал, че са великолепни! Бих ви посъветвал и на тях да им отдадете дължимото...

- Аз пък ви съветвам да побързате, колега - напомни първият вълшебник. - Джуджето може да ни избяга. Ще ни се наложи да употребим повече време, отколкото е планирано от Върховния маг.

- Прекрасно разбирам опасенията ви, колега... напълно съм съгласен... една минутка само... Ааах! О-о-ох!

Тави позорно заквича. Писъкът й се накъса от тласъците на насилника, който грухтеше над нея.

- Обичам, когато викат - срамежливо се обади по-възрастният.

- Писъците им ласкаят слуха ми. Ух... ух... ух...

- И! Иии! И! Иии! О! - изтръгваха се нещастните звуци от пресипналото й гърло.

Освен физическото проникване, тя чувстваше и нещо още по-лошо. Чуждата магия се вливаше през слабините й, размътваше ума. Едва сега разбра, че маговете няма да си играят на въпроси и отговори. Рижият я натикваше в някакво състояние на болнаво замайване, подобно на транс, и просто изпомпваше от съзнанието й необходимите му сведения. Нищо чудно накрая, когато се свести -опозорена, употребена, омърсена и пребита -да е една обезумяла идиотка с опустошена памет.

Тя стисна очи, а сетне и зъби - захапа устната си. Болката и вкусът на кръв я накараха отново за захленчи, но в съшия миг усети в гърдите си - о, проклятие, магът облизваше настръхналата й от омерзение кожа! - искрицата на собствената си магия.

Топлинката на дарбата й се беше окопитила. И макар искрицата да бе още съвсем слаба, вълшебницата незабавно атакува враговете си със светкавично сътворено заклинание.

С див вопъл червенобрадият магьосник отхвърча настрани, ниско под корема му обилно кървеше зейнала от удара на Тави рана. Другият маг успя да се прикрие с магичен щит, заклинанието на младата жена се раздроби на пъстри искри, които се забиха в земята пред него.

Ала за сметка на неуспеха с втория противник, проклетата сковаваща Тави мрежа се скъса.

Насилникът продължаваше да врещи и да се гърчи, пръскайки кръв. По-възрастния пребледня, но не загуби самообладание. Той изпъна напред ръце - класическа поза за магическа атака. Тави чувстваше силата му - от такъв не биваше да разчита на простичко нападение.

Но сбърка. Чародеят преди всичко използва миговете, преди жертвата им да събере сили за нов удар, не за да я превари или да се брани, а за да прати съобщение до ордена си. Мръсникът имаше достатъчно воля, за да се погрижи за общото дело на Арк, вместо за безопасността си. Осиновената Волна долови само най-общия смисъл на съобщението. Разбира се, не можеше и да мечтае да го погаси или отклони, нито даже да го разчете по-подробно. А и не възнамеряваше да изпусне възможността да смаже любителя на бичуването.