Политичестки ред и политически упадък [bg]

Очевидно културният фактор, който сериозно възпрепятства възможността за утвърждаване на демокрацията в Близкия изток, е ислямът. Много обществата с мюсюлмански мнозинства са имали проблеми с войнствени и антидемократични ислямистки групи, докато в Източна Европа и Латинска Америка не съществува равностойно препятствие пред Третата вълна на демократични преходи. Редица наблюдатели изтъкват, че ислямът е непреодолима пречка за възникването на демокрация, тъй като никога не е приемал принципа на разделение на Църквата от държавата и е наследник на многовековна традиция на насилствен религиозен екстремизъм. Ислямистки организации като „Ан – Нахда“ в Тунис и „Мюсюлманското братство“ в Египет, които съблюдават демократичните правила, често са обвинявани, че използват демокрацията като средство за домогване до властта, но тяхната цел си остава създаването на нелиберални теократични държави. Политическото утвърждаване на подобни организации принуждава консервативните авторитарни правителства да предприемат решителни мерки срещу тях, което е илюстрация на противопоставянето между две недемократични алтернативи.

Твърдението, че политическият ислям ще остане трайно препятствие за възникването на либерална демокрация в страните с мюсюлманско мнозинство, не е по – основателно от твърдението, че национализмът възпрепятства демокрацията в Европа. Политическият ислям претърпява редица възходи и спадове, а през миналия век често е засенчван от други движения, които се основават на светски национализъм или либерален авторитаризъм. Всички големи и сложни културни системи могат да бъдат и са били тълкувани по най – различни начини. Независимо че християнството (както и ислямът) възниква от една егалитарна доктрина, в хода на историята Християнската църква се е съюзявала с авторитарни управници и е подкрепяла всевъзможни нелиберални управления. Третата вълна на демократизацията в Европа и Латинска Америка е коментирана в новите тълкувания на католическото учение след Втория ватикански събор през 60 – те години на миналия век, което го прави съвместимо с модерната демокрация.

Същото се отнася и за радикалния ислям. Може би настоящата му експанзия се дължи в по – голяма степен на социалните условия в съвременните общества в Близкия изток, отколкото на религиозни предпоставки. Всъщност разпространението на политическия ислям би могло да се разглежда като вид политика на идентичността, сравнима с неговия националистически вариант в Европа. Този аргумент изтъква за пръв път Ърнест Гелнър, чиято теория за произхода на национализма коментирам в глава 12. Гелнър твърди, че национализмът е свързан с криза на идентичността, която възниква с модернизирането на обществата и прехода от общност – малкото село – към общество – големия град. Това се среща предимно в страни в процес на модернизация, когато старите ограничени форми на идентичност въз основа на роднински връзки и местоживеене изчезват и са заменени от по – универсалистки учения, които свързват индивида с по – широки културни движения. Той твърди, че възходът на съвременния ислямизъм е свързан с подобни процеси в Близкия изток, където религията играе ролята, която играе нацията в Европа. За объркания бивш селянин, който днес живее в Кайро или Карачи, или за мюсюлманския имигрант от второ поколение в Европа, фигура от типа на Осама бин Ладен може да предложи убедителен отговор на въпроса „Кой съм аз? „ Ето защо възходът на политическия ислям през последните десетилетия на миналия век не отразява завръщането на традиционния и непроменящ се ислям, както твърдят и защитниците, и критиците на радикалния ислям, а е по – скоро последица от една полумодернизирана държавност в по – голямата част на Близкия изток.