Политичестки ред и политически упадък [bg]

Първите четири от тези шест неочаквани от Карл Маркс развития са свързани с един – единствен феномен, а именно превръщането на работническата класа в широка средна класа. Към края на бурната първа половина на миналия век развитите демокрации в Европа и Северна Америка най – накрая се оказват в благоприятна позиция. Техните политики вече не са крайно поляризирани между богатата олигархия и голямото мнозинство на работническата класа или селяните, ангажирани в борба с нулева сума за разпределението на ресурсите. В много от развитите страни старите олигархии или са се превърнали в по – предприемчив капиталистически елит, или са елиминирани физически чрез революции и войни. Благодарение на синдикализма и политическите борби работническата класа се преборва за по – големи привилегии в своя полза и се превръща в средна класа в политическа перспектива. Фашизмът дискредитира крайната десница, а назряващата Студена война и заплахата от сталинска Русия дискредитират комунистическата левица. Това дава политически шанс на дясноцентристки и лявоцентристки партии да се споразумеят за утвърждаването на либерална демократична рамка. Средният избирател, който е любима концепция на политолозите, вече не е беден човек, който настоява за системна промяна на социалния порядък, а представител на средната класа, заинтересован да поддържа съществуващата система.

Други региони нямат този късмет. Латинска Америка наследява високи нива на неравенство, а в много страни старата земевладелска олигархия не е елиминирана чрез политически борби за разлика от Европа. Печалбите от икономическия растеж се разпределят между членовете на организираната работническа класа, а не между представителите от огромната маса от трудещи се в неформалния сектор, в резултат на което възниква крайно поляризирана политическа среда, напомняща за политическата ситуация в континентална Европа през XIX в. Възходът на радикални антисистемни организации като следващите примера на Куба комунистически партии, организацията „Тупамарос“ в Уругвай, сандинистите в Никарагуа, Фронта за национално освобождение „Фарабундо Марти“ в Ел Салвадор, а неотдавна и боливарското движение на Уго Чавес във Венецуела е симптом за този фундаментален класов конфликт.