За духа на законите
- Автор: дьо Монтескьо Шарл
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Год: Наука и изкуство
- Переводчик: Тодор Чакъров
- Жанр: Политика
Электронная книга - «За духа на законите». Краткое содержание книги:
Традициите, обичаите, които са повлияни от климата, от мястото, където живее нацията формират духа на един народ, неговата култура. Съответно духът се излива и в закона. Законът има дух, който отразява желанията на нацията и този дух е противопоставен на буквата на закона. Законът е изкуствен (направен е от хора, които могат да грешат). Следователно законът подлежи на поправки. Няма и не може да има вечен закон. Така Монтескьо обосновава основния дух на една държава. По този начин може да се тълкува понятието дух в заглавието на неговия труд.
Съществуват два типа закони: природни и такива, които произтичат от разума (Законът е човешкият разум, Мотескьо). Ако законът е добър се подчиняваме, а ако ли не го променяме.
Монтескьо прекарва почти двадесет години в проучвания и писане на За духа на законите, която обхваща широк кръг от теми в политиката, правото, социологията и антропологията и включва повече от 3000 цитата. В този политически трактат Монтескьо застъпва конституционализма и разделението на властите, както и премахването на робството, опазването на гражданските свободи и върховенството на закона, както и идеята, че политическите и правни институции следва да отразяват социалните и географски особености на всяка конкретна общност.
СЪДЪРЖАНИЕ
ДОКТРИНАТА НА МОНТЕСКЬО — АКАД. ЯРОСЛАВ РАДЕВ 7
ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ 47
РАЗСЪЖДЕНИЯ ЗА ВЕЛИЧИЕТО И УПАДЪКА НА РИМЛЯНИТЕ 825
ОПИТ ВЪРХУ ВКУСА 963
БЕЛЕЖКИ КЪМ „ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ“ 993
Доказателството чрез дуел е имало известно основание, базиращо се на опита. У един изключително войнствен народ страхливостта предполага други пороци; тя доказва, че човек се е съпротивявал на възпитанието, което са му давали; и че той е нечувствителен към честта и не се ръководи от принципите, които управляват останалите хора; тя показва, че той не се страхува от тяхното презрение и нехае за техния респект; ако малко от малко произхожда от добър род, той обикновено не е лишен от ловкост, съединена със сила, нито от сила, която трябва да бъде съединена със смелост; защото, придавайки голямо значение на честта, той е длъжен да посвети целия си живот за придобиване чрез упражнения на такива качества, без които е невъзможно да се постигне чест. Нещо повече, у един войнствен народ, който цени силата, храбростта и подвига, за най-гнусни се смятат ония престъпления, в основата на които лежи измамата, хитростта и лукавството т. е. страхливостта.
Колкото се отнася до изпитанието чрез огън, след като обвиняемият слагал ръка върху нагорещено желязо или във вряла вода, завързвали ръката му в торба, която запечатвали; ако след три дена по ръката не останели следи от изгаряне, обвиняемият се обявявал за невинен. За всекиго е ясно, че у хора, привикнали към употреба на оръжие, грубата и мазолеста кожа е такава, че следите, които получава от нагорещено желязо или вряла вода, не трябва да се задържат повече от три дена. А ако раните останели, това било доказателство, че подложеният на това изпитание е човек изнежен.
Нашите селяни със своите мазолести ръце свободно манипулират с нагорещено желязо. Що се отнася до жените, ръцете на тези от тях, които работят, също са устойчиви на горещо желязо. На жените от висшите класи не са липсвали воини, които да ги защищават; а у народи, които не познават лукса, средни класи въобще не е имало.
Съгласно закона на тюрингите жената, обвинена в прелюбодеяние, е можела да бъде подложена на изпитание с вряла вода само ако не представи човек, който да я защищава; а законът на рипуарите допускал това изпитание само когато липсвали свидетели за оправдание на подсъдимия. Но жена, която никой от нейните роднини не искал да защити, или мъж, който не бил в състояние да представи никакво свидетелство за своята честност, бивали дори само за това изобличавани.
И така аз казвам, че в условията на ония времена, когато се е използувало доказателството на дуела, на нагорещеното желязо и на врялата вода, е съществувала такава съгласуваност между закони и обичаи, че тия закони причинявали по-малко несправедливост; че последиците са били по-невинни, отколкото причините; че те са засягали повече справедливостта, отколкото са нарушавали правото; че са били повече неразумни, отколкото тиранични.
Глава XVIII
Как се е разпространил обичаят на доказателството чрез дуел
От писмото на Агобард до Людовик Благочестиви може да се направи заключение, че доказателството чрез дуел не е било в обичая на франките; след като излага на краля злоупотребите, които произтичат от закона на Гундебалд, Агобард иска в Бургундия делата да се гледат по закона на франките. Но, както е известно, по това време във Франция се е прилагал съдебният дуел; това води до недоумения. Но то може да се обясни с казаното от мен по-горе; законът на салическите франки не е допускал това доказателство, докато законът на рипуарските франки го е приемал.
Но въпреки протестите на духовенството обичаят на съдебния дуел все повече се разпространявал във Франция; и аз ей сега ще докажа, че за това в голяма степен е способствувало самото духовенство. Доказателство за това ни дава законът на лангобардите. «От дълго време е бил въведен отвратителният обичай — се казва в предисловието към закона на Отон II, — според който в случай на иск за подправка на грамота за някакво наследство представителят на иска удостоверява истинността на иска чрез клетва пред евангелието; и без каквато и да е присъда той става собственик на наследството; така клетвопрестъпниците можели със сигурност да придобиват имоти.» При коронацията на Отон I в Рим всички италиански сеньори, извикани на събор от папа Йоан XII, с викове поискали императорът да издаде закон против тази недостойна злоупотреба. Папата и императорът отсъдили, че това дело следва да бъде дадено за разглеждане от събора, който трябвало да се състои малко по-късно в Равена. Тук сеньорите предявили същите искания, като удвоили виковете си; но под предлог, че няколко души отсъствуват, делото било отново отложено. Когато по-късно Отон II и Конрад — бургундският крал, пристигнали в Италия, между тях и италианските сеньори се състоял колоквиум във Верона; и след неотстъпните настоявания на сеньорите императорът със съгласието на всички издал закон, който гласял, че: в случай на спор за наследство, ако едната страна си служи с грамота, а другата казва, че тази грамота е фалшива, делото следва да бъде решено чрез дуел; че същото правило се отнася и до делото на феодите; че църквите също са предмет на тоя закон и те трябва да излизат на двубой чрез свои защитници.