Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Но къде е това? В коя страна? Защо има две луни?
Клуру се разсмя.
— Че кога не са били две? И най-простият нимбор знае, че това е разликата между вашия и моя свят.
— Твоя… свят?
— Сигурно много лошо си пострадал, щом толкова си оглупял — тъжно поклати глава той. — Ти си на Уламар, четвъртия свят след Слънцето. Мисля, че поради невежеството си твоят народ го нарича „Марс“.
— Защо трябва да напуснем канала, преди слънцето да е изгряло?
Клуру продължаваше да гребе — загребваше вода ту от едната страна на лодката, ту от другата.
— Защото е сезонът на празненството и нощем е забранено да се плава по канала — на всички освен на лодките на жреците. Но един беден нимбор като мене, ако не е имал късмет да хване риба през деня, понякога трябва да рискува. Ако иска да не гладува.
Пол се изправи рязко. Гали, който вече беше заспал, свит на две и облегнат на коленете му, възропта в просъница.
— Значи наистина е било религиозен ритуал. Излязохме на един остров и по-късно там пристигна лодка. Караха със себе си и една жена — тъмнокоса жена с… криле, колкото и странно да звучи. Има ли някакъв начин да разберем коя е?
Брегът най-накрая се появи пред погледите им. Пол започна да се взира в скупчените призрачни хижи, които бавно се очертаваха в мъглата. Чакаше Клуру да отговори, ала той не каза нищо. Когато вдигна очи, видя, че той се взира с ужас в него.
— Какво? Какво казах? Не трябваше ли?
— Ти… ти си погледнал лятната принцеса? И талторите не са те убили?
Пол поклати глава.
— Ако ми говориш за войниците, ние се скрихме от тях. — Реакцията на съществото го поразведри и той разказа на Клуру как, без да ги види някой, се бяха прикрепили към лодката. — И точно затова бяхме във водата, когато ни намери. Какво толкова ужасно сме направили?
Клуру заразмахва ръце, сякаш искаше да пропъди злото.
— Само телар, при това луд, би задал такъв въпрос. Защо според вас каналът е забранен за всеки по-долен от талтор в сезона на празненството? Така низшите няма да поглеждат лятната принцеса и да провалят празничните обреди. Ако обредите се провалят, през следващия сезон каналите няма да се наводнят и земята ще си остане пустиня!
Някакъв блед спомен — по-скоро рефлекс — накара Пол да си помисли, че някога сигурно би сметнал подобно суеверие за нелепо, но тъй като не помнеше почти нищо от миналото си и се намираше в такова странно настояще, не можеше да прецени като нелепо каквото и да било. Той само сви рамене.
— Съжалявам. Ние нищо не знаехме. Просто се опитвах да спася детето и себе си.
Клуру погледна към спящия Гали и мрачното и страшно изражение на дългата му муцуна се посмекчи.
— Да, но… — примигна той, после погледна Пол. — Предполагам, че не е имало как да знаеш. Но тъй като не сте от този свят, това няма да попречи на ритуала.
Пол реши да не споменава как блажено си бяха похапнали от даровете в храма.
— Коя е тя, тази лятна принцеса? И защо знаеш толкова много за… теларите? Често ли се срещат тук хора като нас?
— Не тук — не и в градовете на нимборите. Но в Туктубим са доста, макар че повечето живеят в двореца на Сумбар, а неколцина други скитат из пустините наоколо и търсят само боговете знаят какво. От време на време идват и посетители от Вонар — втората планета. Но те почти никога не излизат навън в сезона на дъждовете.
Клуру прекара лодката си покрай няколко малки дока, които оформяха система от канали край брега на Големия канал. Много от къщичките бяха построени направо на доковете; други, издигнати между канала и висока скална стена, оформяха издължени, безформени купчини. Повечето от съседите на Клуру бяха будни и щъкаха насам-натам — някои подготвяха лодките си за излизане в канала, други явно се връщаха от забранен ющен риболов.
— Ами жената? — попита Пол. — Ти я нарече принцеса.
— Принцесата. Лятната принцеса. — Той зави в един от малките канали и изведнъж широката панорама пред погледа на Пол беше преградена от стени. — Тя е от юнарите, синия крилат народ. Много-много отдавна ние сме ги завладели и те всяка година изпращат една от своите благороднички в знак на почит.
— В знак на почит ли? Какво означава това? Че тя трябва да се омъжи за… как го нарече? Сумбар?
— Е, да, горе-долу. — Клуру използва дългото гребло, за да завие. Този път минаха през нисък шлюз в малък вир, ограден с паянтови дървени стени. Той закара лодката до една отворена врата, след това протегна дългата си ноктеста длан, измъкна въже и го върза за халката на носа на лодката.
— Тъй като Сумбар е потомък на боговете, тя всъщност се омъжва за самите богове. В края на празненството я убиват и предават тялото й на водите, за да се върне дъждът.