Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Отново всички гледаха в него, който сега бе загърбил снишения доземи, почти легнал Крилан. Триста хиляди дракона. Шестстотин хиляди изгарящи го очи. Избърса потно чело.
— Решавам… да…
Какво „да“?
— … да…
Отпусна рамене и с едва разтворена длан подкани:
— Я ела тука, Алванд. И ми вземи шлема, ако обичаш.
Свъсен, той чакаше змеят да долети на арената, потропвайки с тока на ботуша си по огромната златна руна на пода. Жълтоокият шаркан се издигна над трибуните — първо дребен като молец, после все по-голям, приближи се и кацна. Изви опашка и му поднесе шлема. Радослав дъвчеше устни. В този момент много би искал да има джобове.
Изобщо не знаеше какво да реши. Бавно обиколи съперника си, сякаш Алванд бе чучело в природонаучен музей. Спря. Представи си го до Верена… Окото на сабята светеше в млечнобяло.
Ти пък какво ми се бъркаш! — сопна ѝ се наум Радослав. С оловни облаци по челото, той застана с лице срещу змея.
Алванд го гледаше спокойно и прямо. Дичо размърда схванати рамене.
— Реших — високо заяви, — че побратимът ми Алванд наистина има основание да иска, хм, предимство… Вие всъщност как мислите? — обърна се той към трибуните. — Според змейските традиции, основателна ли е неговата причина?
Шарканите кимнаха в отговор.
— Е, аз пък реших, без значение какво е прието, какво не — вземам го. Сега вече ми дай каската. Мерси… и добре дошъл в екипа. — А към Иван тихо добави: — Иде ми да те напердаша! Благородни пазачо на чуждите тайни!
Гласът на Говорителя екна:
— Побратимът Радослав избра! Следващите!
В същата секунда Дичо отсече:
— Не искам други.
Мъдрецът наклони леко глава, сякаш не бе чул добре.
— Побратимът Радослав желае да поеме такава опасна задача само с двамина оръженосци? — той вирна муцуна към амфитеатъра и изгърмя: — Да останат прави само бойните двойки, преминали седмия кръг на Воинството!
По трибуните останаха да стърчат поне още стотина хиляди змея и змеици.
— Избери истински Воини, побратиме! Още една двойка да укрепи ятото с мощта си. Иначе няма да дадем съгласие да идеш на вярна гибел! А дори да настоиш, ще те изпратим с тежко сърце, теб и чедата ни Крилан и Алванд!
Дичо въздъхна и разпери ръце:
— Съжалявам. Просто… така ми се струва по-правилно.
— Побратимът Радослав — намеси се Иван-Крилан — не може толкова бързо да облече в слова несъзнаваното усещане, че не би могъл… при създалите се обстоятелства, да покрие като психощит още членове в ятото.
— Да оттегли тогава и вас!
— Не — категорично отвърна Дичо.
Говорителят се замисли, сетне добави:
— Искам Вождът-Стратег да даде мнение! Доброволците могат да седнат. Благодаря им.
— Аз също — кимна към тях Радослав. — Не е празна приказка. Страхотни сте. Стискайте ми… ни палци. И не ми се сърдете… А да, казах каквото исках да кажа. Говорителю, извинете.
— Няма нищо, младежо Радослав. Ако степента на риск за това ято надхвърли жълто ниво, младежите няма да идат!
Военните Водачи се спогледаха. Съвсем осезаемо един от тях отправи запитване извън Грота. Изслуша отговора и рече:
— Вождът-Стратег посочва на тинга важността да се съгласи с решението на побратима Радослав. Много сериозно залагаме на непредсказуемостта на това ято, поради засиления човешки елемент в него. Направих бърза качествена сметка и не получавам жълт резултат…
— Говорителят е удовлетворен. Тингът иска ли да пита Вожда-Стратег за нещо?
Звуков и телепатичен шум се надигна и спадна.
— Тингът няма въпроси? Да бъде така. Остана само ятото да посочи командира си. Предвид… особеността на бойната група, съветвам ятото да не се отказва от имената си… Тинг?
Настъпи какофония от изказвания:
— Не възразявам, но и не одобрявам… Въздържам се от мнение… Съгласен, ала с тежко сърце… съгласен… по-скоро съгласен… въздържам се благосклонно… съгласен…
Хорът от гласове се сплиташе в басови, сякаш от катедрален орган, вибрации. Засили се, породи въздушни течения, изпълнени със загриженост, жар и твърдост. Спадна като изнемощял гейзер. Говорителят извиси глас:
— Няма никой против съвета ми за имената. Ятото да реши дали го приема!
— Приемам — каза Алванд.
— Приемам — скръцна със зъби Крилан. — Радо…?
— А, да. Приемам!
Очите на Говорителя светеха.
— Кой ще е командир, малко ято?
— Той! — изпревари шарканите Радослав, сочейки към Алванд.
Мнозина слисано изфучаха. И, може би, одобрително.
— Аз — съгласи се съперникът.
Цяла минута Мъдрецът се взираше в тях.